18 май: Камбаните бият, ражда се най-великият бас в света – Борис Христов (видео)

Светът е бил в краката му, а България години наред не го е допускала в пределите си, низвергнала семейството му. Но той прощава на родината си

На 18 май 1914 г. в 8 часа сутринта в Пловдив се ражда Борис Христов. В същото време църковните камбани започват да бият. „Видиш ли, родила си велик син“, казва бащата Кирил Совичанов на жена си Райна.

Светът открива Борис Христов заради цар Борис Трети. На Йордановден през 1942 г. Хорът на царския параклис, където пеел 25-годишният младеж, заедно с владишкия клир отслужва литургия. На почерпката в двореца царят с чаша вино кани хористите да изпеят няколко песни и Борис изпява баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис III се приближава до него с думите: „Браво, младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта? А Борис отговаря: „Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.“ Царят замълчава, но миг по-късно казва: „Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно. Виж, големите певци са рядкост! Тръгвате за Италия.“

Ирония на съдбата е, че преди това Борис Христов получава тройка по пеене в софийското училище, където учи. „Какво пееш като бурия“, му казвал учителят. Майка му Райна пък искала той да учи право, да стане съдия. Борис бил толкова примерен син, че въпреки желанието си да се занимава с пеене, послушал родителите си и взел диплома от Юридическия факултет в Софийския университет.

Благодарение на царя операта получава най-великия бас през втората половина на ХХ век. А цената, която плаща Борис Христов за това е, че България на социалистите го наказва. Най-напред още през 1945 г. държавата му спира царската стипендия. След като Христов не се връща у нас, властта го низвергва – не му разрешава да посещава семейството си.

През 1954 г. в София умира братът на Борис, Николай – виден столичен адвокат. Заради членството си в „Илинден“ Николай е хвърлен в концлагер и там отрязват крака му. Безбройните опити на Борис да издейства виза за по-големия си брат, за да го лекува, остават напразни. Николай умира в пълна мизерия, алкохолизиран, за да потисне болката, изоставен от всички. На родителите му е забранено да се грижат за него. Връх на низостта е, когато комунистите не пускат Борис да погребе брат си. След години случката се повтаря – този път за баща му. Отново България не позволява на най-великия певец в света, да погребе баща си. Все пак през 1967 г. успява да погребе майка си, която също изживява живота си в нищета с подаяния на приятели и роднини, защото не позволяват на Борис да ѝ изпраща пари.

Световната оперна сцена посреща Борис Христов отворена за прегръдка на гения. Журналистите го описват като втория и дори по-добрия Шаляпин. Те възхваляват не само гласа му, но и съвършения артист в него. Почитателите на операта образуват огромни опашки за билети във всички големи опери по света, за да го чуят. Да слушаш пеенето на Христов е преживяване. Когато той умира в ролите си, и публиката умира, когато страда, и публиката страда. Наричат гласа му красив, дълбок, славянски, топъл, божествен.

За личността му се носят легенди. Бохем и рицар, взискателен работохолик, човек на каузите… Никога не казва лоша дума за родината си, макар че го пускат да се върне за първи път едва след 20 години. “Подбудите да се завърне за нас са неизвестни, недоумяват тайните доносници, но наличието на такъв артист ще бъде от голяма полза за нашия народ”. А Борис Христов дълго ще настоява да направи поне записи в България, след като така и не го допускат до Софийската опера.

Прощавайки на мъчителите си през 80-те години, Борис Христов подарява на България къщата си в Рим за певческа академия.

Великият бас приключва кариерата си с концерт на 22 юни 1986. Умира в Рим на 28 юни 1993, но по негово желание преживе, тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“. На режисираното от властите погребение тленните останки на великия Борис Христов са оградени с кордон и въжета, като на многохилядния народ не е позволено дори мъртъв да му се поклони отблизо.