Задължителното гласуване и политическата нормалност са различни неща

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Вчера се проведе  дългоочакваната пресконференция на Сергей Станишев, лидер на Българската социалистическа партия и Партията на европейските социалисти. Всенародното любопитство (според журналистите всенародно) кой ще бъде наказан за всеосмърдяващото оакване на БСП на изборите за Европарламент, си остана не съвсем задоволено. Г-н Станишев направи опит да прикрие нефелността на партията си зад слабата избирателна активност. И за да  прозвучат оправданията му по-искрено, се обяви за задължителното гласуване.

Или казано по-простичко, имаш-нямаш предпочитания към кандидат, отиваш да гласуваш, защото иначе – санкции.

Ами ние, по-възрастните, сме го живели това време.

Хем задължително гласувахме, хем пак изборните резултати бяха за тези, които не ние, а някой отгоре искаше да бъдат избрани. Г-н Станишев ако не съзнава, че това му изявление не е нищо повече от инстинктивно обусловеното, но иначе  безсмислено бягане на куче, което си гони опашката около дърво, или е вече безсилен в хитрините си, или просто никога не е бил за заеманите от него постове.

На  второто мнение отдавна е г-жа Татяна Дончева. Тя дълги години се бореше за по-предни позиции в ръководството на БСП, но нямаше нито произхода, нито късмета на г-н Станишев. Сега вече, направила своя партийка, търси и намира допирни точки с активистите на Реформаторския блок. Те общо смятат, че най-важната им цел е да постигнат нормалност в политиката. С други думи казано, не нагласените, а спонтанните изборни резултати да определят партията или коалицията, която ще управлява.

Защото според тях хората, които са окупирали ръководствата, централните и регионалните, на по-старите и по-солидни партии, са

превърнали партийните си занимания в поминък, в гечинмек,

както се изразяваше Захари Стоянов. Точно тези хора правят и непрекъснато усъвършенстват изборните мушингии. Тук те са безспорно прави, но да кажат как ще го разбият този модел? Ние хората се държим за поминъка си, като удавник за сламка. Готови сме, не само да правим всякакви компромиси, но и кръв да леем, за да си го запазим. И това е съвсем разбираемо, пазим си хляба. През тази седмица левият Румен Петков и десният Асен Агов, солидарно загрижени за позицийките  си  в политическото статукво, се държаха така любезно един към друг в едно телевизионно предававане, че дори  можеха да бъдат сбъркани с гей двойка.

В редки исторически моменти като този, наричан от Иван Вазов в „Под игото” „Пиянството на един народ”, народът поизоставя гечинмека си на втори план, за да се включи в назряващ обществен катаклизъм. Който по някакъв начин му обещава за в бъдеще по-изобилен и по-лесен поминък. В тези наши дни ние определено не преживяваме такъв исторически момент. Партийните бюрократи ще одържат партиините върхове. Най-вече, защото икономическите интереси са инвестирали в тях.

Политическа нормалност по предлагания от г-жа Татяна Дончева и реформаторите модел

скоро няма да има. За съжаление!

Това не значи, че усилията на г-жа Дончева и съмишлениците й от целия политически спектър са безсмислени. Дано те да имат куража и психическата устойчивост, нужни им, за да се преборят с безбройните закостенелости. При всички случаи обаче, ще им е по-лесно да убедят в правотата на вижданията си опонентите си от политическата върхушка, отколкото избирателите си, народа, величан в Конституцията като суверен.

Преди последните парламентарни избори в селото ни се случваше нещо, подобно на това, което спасителите по морето наричат мъртво вълнение и го обясняват с подводните течения. Не са прави големите разбирачи, които обясняват опорочаването на изборите само с купен, корпоративен и контролиран вот. Има и други разнообразия. Нашето мъртво вълнение би могло да се нарече роднинско-приятелски вот.

Партията на изпъкналите бицепси беше обещала на Петко да го направи горски,

ако убеди повече свои съселяни да гласуват за нея. Петко и най-близките му роднини тръгнаха по своему да прилагат метода „От врата на врата”. Отиваха при други свои близки и роднини и  ги увещаваха да дадат едно рамо на Петко, защото нали знаят, дребни дечица има. Те се учат добре, ще трябва отидат да следват за висшо, а то за там пари трябват и т.н. Хората в селото ни са добри, дадоха каквото трябваше от себе си за Петко. Ама като Петко си няма късмет…

Партията на Петко спечели изборите, но с малко и не състави правителство. Правителството го състави партията, която беше  интронизирала стария горски. Казват, че той си отдъхнал. Събрал своите близки и роднини и обилно ги почерпил по повод на това, че  късметът му не го е изоставил. Участвалите в това угощение негови близки и роднини дълго време след това разказвали в кръчмата и също почерпвали, за да не прогонят своя си пък късмет. На село да имаш роднина или близък горски, си е все едно някой да ти осигури  най-малкото ежеседмична тройка от играта „6 от 49” на Тотото

Ще ви помоля, ако случайно знаете, да съобщите на всеослушание

как задължителното гласуване ще промени констелацията около горския

в селото ни. Около горските във всички останали села. Около служителите в държавните институции? Около служителите в общинските администрации и администрациите на държавните и общински фирми?

Подавляващото мнозинство от хората в моето село и моята държава са убедени, че законите и законността, нормите и нормалността, са само думи за речите на политиците и официалните лица. А иначе дребните далаверки и роднинските договорки движат истинския живот. Това за тях е нормалното. И ако започнеш да ги убеждаваш, че това не е редно и че точно тези нередности са основните причии за нашия неуреден и личностен, и обществен, и политически живот, ще ти се обидят. Това ще значи, че ги смяташ за глупави и неразбиращи живота. Или, че им завиждаш!

Те смятат купуването на гласове за престъпление, но за нормално престъпление. Каквото е сечта на дърва, без разрешение от лесничейството, примерно. Забранено е, но сме свикнали с него. Както ние, нарушителите на закона, така и тези, които получават заплата, за съблюдаването  му. Така или иначе съблюдаващите си получават заплатите, бълха ги ухапала, ако си затварят очите,  когато сиромасите си отмъкнат  някои и друг камион дърва.

Кой ще обучи на политическа нормалност избрателите?

Партиите? В тях усилията са насочени, да бъдат убедени симпатизантите, че избраната от тях партия е най-великата. Училището?  Университета? Църквата? Те са аполитични или неутрални. Медиите? За тях нормалността  е синоним на скука, която ги прави непродаваеми.

Отново се заговори за рестартиране на политическата система, т.е. предсрочни избори. Дори за реставрация на монархията у нас заговори титанът на мисълта Николай Бареков. Защо? Най-вероятно отново  става дума за  камуфлаж на неумиращата корупция. След като отшумяха месеците еуфория  от свободата при политическите промени преди четвърт век, се видя как корупцията като кукувича прежда задушава обществото ни. Оттогава политици, политолози и всякакви хуманитаристи не спират да говорят против нея и да се борят с нея, а тя живее, расте и укрепва все повече.

Това ми напомни за тъжния хумор на

един стар виц.

След визитацията стар и опитен лекар и неговия млад и напорист колега обсъждат състоянието на тежко болен. Според всички показани от него  и описани в науката симптоми, пациентът  вече трябваше да е мъртъв, а той  живее и дори показва признаци на възстановяване, чуди  се младият лекар. Колега, понякога и медицината е безсилна, успокоява го опитният медик.

И все пак, ще  има избори. Те са си едно вълнение. А  вълнението, дори и да не е чак толкова бурно,  плаши блатните обитатели.