Време за футбол и надежди за чиста пътека

Седмицата, преразказана от Георги Петров 

През тази седмица се откри Световното първенство по футбол в Бразилия. Това само по себе си винаги е било  и винаги ще бъде голямото събитие. От откриването до награждаването на медалистите. За целия свят! И понеже отдавна сме свикнали да се позоваваме на чужди авторитети, защото нашите ни се виждат глупави, ще цитирам британския премиер Дейвид Камерен. По друг повод той каза тези дни, че избирателите повече се интересуват от това кой ще стане световен шампион по футбол, отколкото от това кой ще стане председател на Европейската комисия. Понякога и надменните англичани се изпускат да споделят  някое човешко разсъждение.

Мисля си, че

това световно първенство за нас българите в този момент идва като мехлем на рана.

Ще поизбледнеят политическите глупости, с които се пълнят новинарските емисии. Ще падне ли правителството на Орешарски, няма ли да падне? Ще падне, казаха тези, които го крепяха до скоро. Кога ще падне? Кога ще има извънредни избори? Кой ще ги спечели и кой ще съставя новото правителство? Кой ще му прави бюджета на това правителство? Това, разбира се, са все важни въпроси. Но когато задаващите ги и отговарящите им не изпитват и минимум съмнения, че българският народ само за това си мисли, става доста чоглаво.

Не, не е вярно! Не мисли за това народът ни и вие го виждате и усещате с кожите си. Мисли за това как ще свърже двата края до следващата заплата или пенсия, ако получава такива. Моли се Богу да не му се налага да влиза в болница, защото едни страхотии се разказват за здравеопазването ни… Както се е казвало на времето, калта под ноктите си е дал и днешният  българин, за да изучи детето си. То, ако има късмет, е заминало за чужбина. Ако няма късмет, е останало тук и се шляе като високо образован безработен. За това не се говори и не се разсъждава как да бъдат решени тези проблеми. Говори се

кой как се домогва до властта и кой как се окопава в нея. Байгън вече,

както се изразяват братята мюсюлмани.

Няма смисъл от това. И най-дълбоко окопалите се във властта ще бъдат изхвърлени от там от народната воля. Щом Тодор Живков не успя да се задържи там, след като пипалата му бяха се вкаменявали в тази власт почти четири десетилетия, и тия днешните му последователи няма да остискат. Стига сме пълнили общественото пространство с тази безсмислена логорея. Какво ще стане след оставката? Имали някаква надеждица да тръгнем по друга, не по тази, олайнявената от всички правителства на прехода пътека?

Има смисъл да се говори по проблемите. Да се търсят решенията им от умни и подготвени хора. На техните разработки да се изграждат предизборните платформи. Нямало е досега такова нещо. По всичко личи, че и сега няма да има. С това бързане новите избори да са още утре, няма как да стане. Говорят се небивалици  от високопоставени  и високоплатени личности, който оспорват един на друг глупостите си.

Има ли някаква надежда? Да, макар и само за един месец.

Поне един месец, освен за осмърдяна на корупция политика,  ще се говори за футбол. Макар и световен, а не български.

Допреди провала на левицата на европейските избори ДПС и БСП се обичали. След провала Станишев намразил Местан, защото… Разсъждения, от чиято глуповатост ще се обиди и седянката на няколкото последни баби в умиращото село. Да, но на тяхна основа тръгнаха пак старите приказки за коварната турска партия. Която едва ли не ще ни върне пак в робството. Не, не е така. ДПС е жива, жизнена и умело управлявана партия, която системно обновява кадровия си потенциал. А БСП е като седянката на бабите – със силен дух, но на доизживяване. Което не оправдава потайностите при управлението, както на самото ДПС, така и на неговите методи, когато то е в управлението на държавата и общините.  Но така се държат в управлението всичките ни  партии, като някогашните хайдушки чети, обиращи пътниците на планинските проходи. На войводата на обсъжданата чета май най-много му сече пипето. Нали виждате колко хайдуци етнически българи се присламчват към тази чета.

Ако не глупави, силно неверни са твърденията, че партията на турското етническо малцинство е гнездото на корупцията у нас.

И глупави, и неверни са националистическите напъни

да се сее омраза вече не срещу партията, а срещу самите турци. Те са равноправни граждани на държавата ни и притежават висок потенциал.

През тази седмица станаха ясни резултатите от матурите. Най-висок успех са  постигнали зрелостниците   в Кърджали, където много от момичетата и момчетата са от турски произход. Преди десетина дни  едно момиченце, седмокласниче туркинче, също от Кърджали, спечели националното състезание  по български език.

Тази седмица  излезе от печат луксозно бутиково издание на  написания преди 50 години роман „Време разделно”. Авторът  му академик  Антон Дончев е надписал всичките 250 екземпляра,  във всеки от които има оригинална илюстрация от академик  Светлин Русев. Един от тези екземпляри премиерът Орешарски подари на папа Франциск.

Много глупости се изговориха и срещу този роман.

Че е  бил поръчан , за да подготви срамния Възродителен процес и пр. Нямам компетенциите нито да потвърдя, нито да отрека това, но си мисля, че  и тук е важна гледната точка.

От този, прочетен от мен много отдавна роман, аз съм запомнил един момент, който, мисля си, винаги ще  го прави смислен. Един от героите, от чието име се води разказът, мисля, че беше Поп Алегорко, попада след гладните си многодневни скитания из горите на секач. Говарят на български. Секачът го води в селото си и понеже няма в това село ачик одая, стая за гости, го кани в дома си, за да го стопли и нахрани. Когато наближават този дом, Поп Алигоркого чува девойче да пее българската песен „Бяла съм бяла, юначе…”И чак, когато изненадана от присъствието  на странника, стопанката на дома бърза да се забули, Поп Алегорко разбира че е попаднал в мюсюлманска къща. 

В която обаче вижда чувал ябълки, които стопанинът  ще отнесе в това жестоко време  на братовчедите си християни в друго село. Защото  неговите дядовци са приели исляма, а дядовците на братовчедите му са си останали при кръста. Разделили са отдавна нивите си, но ябълката, израсла в някога общите им земи,  няма как да разделят. Затова всяка есен си делят плодовете ѝ. И това е така от  150 години! И всяко поколение засажда до старата ябълка нова фиданка, за да не прекъсне роднинството на разделените по вяра.

Това помня от този роман и си признавам, че заради многото кървища в него нямам кураж да го препрочета.

Тръгнахме от футбола, пък стигнахме до знаковия роман, заслужил луксозно бутиково издание. Ама и това си е  повече от редно. Нали сега вървят празниците на „Пловдив чете”. Нали и по морето има празник на четенето и книгата. Нали все пак трябва да крепим някаква вяра, че жълтенията в политиката и медиите няма да потопи всичко около нас.