Преди 10 години чудовищно цунами в Индийския океан уби 250 хил. души

Какво си спомнят оцелелите? Тайланд отбелязва с възпоменание фаталните 26 и 27 декември 2004 г.

Точно преди десет години една зловеща по мащаби природна катастрофа разтърси света. Земетресение в Индийския океан, последвано от чудовищно цунами, уби 250 хиляди души. Местната икономика беше унищожена, а животът на цели общности – разбит. Цунамито опустоши бреговете на повече от десет страни по целия Индийски океан.

През 2012 г. излезе и филм, направен по събитията през този злощастен ден. Във връзка с него някои от оцелелите споделиха спомените си от тъмния 26 декември. Ето част от техните истории:

• Джон Томсън: „Сутринта на 26-ти декември ядох закуска на открития вътрешен двор в моя хотел, като гледах едно британско семейство с две малки момчета, които играеха в морския прибой.“

„Видях вълната да идва, но не разпознах какво е това, гледайки към плажа, докато не стана твърде късно. Тогава започнах да бягам от вълната с група хора по улица водеща надалеч от плажа. След няколко пресечки  видях, че няма начин да изпреваря вълната и се втурнах в стабилно-изглеждаща хотелска сграда. Това моментално решение вероятно спаси живота ми и ми се иска да бях извикал към другите хора, които бягаха се по улицата, да направят същото. Но почти никой не свърна в хотела; всички продължиха да тичат напред.“

”Тази нощ аз и много други оцелели с късмет лагерувахме в джунглата на върха на хълм на място по-високо от всякакви допълнителни вълни. Помня, че си говорехме с хората за възможността нова вълна да достигне нашата височина”.

„Няколко дни по-късно, след като получих нов паспорт, купих си нови дрехи и други важни неща, аз се върнах ….. и аз и един приятел станахме доброволци в болница.“

• Люк Симъндс описва какво се случва с него и приятеля му – те са излязли да плуват, когато цунамито нанася своя удар:  „Ларс и аз смятахме да отидем да плаваме с лодка, но нямаше вятър, така че предпочетохме да караме водни ски. Докато чакахме лодката, забелязахме, че вятърът набира скорост, така че щяхме да плаваме след това. Първо Ларс караше, а след това беше мой ред. В момента, в който влязох във водата лагуната започна да се източва – по-специално най-дясната страна на залива. Само за няклко секунди вече беше твърде плитко за каране на ски, така че аз се качих в лодката. Ларс, аз и мъжът, който управляваше лодката, седяхме там и просто гледахме как водата се оттича без никакво разбиране за това какво ще се случи. В началото видяхме двойка на каяк да се бори с течението – те бяха засмукани навътре в морето. Но след това те почти веднага бяха на върха на една малка вълна и караха каяка към брега със значителна скорост. Бяхме развълнувани от гледката и просто си мислехме, че се забавляват. Разбира се, ние не можехме да знаем за огромния обем вода, която беше под тях, и че след като тя достигне плитката вода просто ще се издигне в огромна вълна.“

„Бяхме в лодката с лице към брега, когато преминаващата вода под нас започна да тегли лодката към брега. Почти от нищото се появи огромна водна стена зад нас. Ние бяхме в долната част на 10-метрова вълна, която се простираше по цялата дължина на плажа, може би около 1 км. Казах на Ларс, че сме загазили – в този момент дори не ми дойде на ум, че вълната ще премине през острова и ще причини разрушението, което причини. Аз изкрещях към шофьора да ни откара навътре в морето, но дори и при пълна мощност, лодката просто беше засмукана към долната част на вълната. Вълната се срина върху нея. Спомням си, как си покрих главата и се свих на топка. Докато бях под водата аз просто си мислех „моля те не се удряй в нищо“. Изплувах на повърхността, вдишах, а след това бях издърпан отново под вода. Предпочитам да мисля, че всичкото гмуркане, което съм правил ми помогна – знаех, че не трябва да се боря с течението и, че трябва да чакам толкова дълго, колкото мога, преди да реагирам. Истината е, че просто имах късмет. Стигнах до повърхността, вдишах още малко въздух, а след това видях огромна вълна да идва към мен. Можех да видя, че не е на път да се разбие там където съм, така че си поех дъх и се хвърли към нея, като изплувах от другата ѝ страна. Грабнах дърво, за да се задържа, но после видях спасителна жилетка (вероятно от нашата лодка), плаваща на десет метра от мен. Плувах като луд към нея – в главата си знаех, че това е най-доброто нещо, което мога да направя. Сложих си я и веднага се почувствах в безопасност – аз бях на повърхността в морето и нещата не изглеждаха толкова зле за мен. Знаех, че няма опасност да се удавя, просто трябваше да чакам помощ. Потърсих Ларс. Първо видях нашия шофьор, а след това и Ларс на около 150 метра.“

„Всички бяхме избутани към брега върху това, което сега знаем, че е било басейна на Cabana Hotel, където е имало толкова много хора, когато вълната е ударила.

След това писъците започнаха. Хората викаха своите близки.

Навсякъде беше опустошено.

В Cabana Hotel ние започнахме да правим болница.

„Загубих всичко там. Единственото нещо, с което се върнах, бяха шортите ми.“ 

Тези и още истории може да прочетете на http://phukettsunami.blogspot.com/

Тайландското правителство организира днес и утре възпоменание на тема „Десет години по-късно: Да си спомним за цунамито в Индийския океан“ на 26-27 декември 2014 г. Така  ще бъдат почетени онези, които загубиха живота си и подкрепени тези, които оцеляха. Целта на събитието е да покаже възстановяването на общностите, засегнати от цунамито и да създаде доверие в ефективната система за ранно предупреждение и готовност за бедствия на Тайланд.

Подготви: Даниела Вълева