Психиатрите са като хапчета

Днес психиатърът Веселин Герев направи пресконференция, за да обяви, че самоубийствата са само началото на всенародната лудост, а пикът ѝ щял да настъпи в края на тази година. „Тогава хората ще тръгнат да нападат други хора и ще стане страшно“, казва буквално г-н Герев, ако правилно е цитиран. Той дори уточнява, че в страната имало 300 000 официално регистрирани огнестрелни оръжия, демек – работата ще се свърши докрай, няма да са само шамари.

Отчаянието, то е в дъното на този пъкъл, смята докторът.

Хм.

Веднъж, в началото на декември, пазарувах в Карфур. Беше ми мрачно, но дори когато съм в мрак, съм любопитна. Например за това как стоя сред другите в магазина. Всички бяха мрачни, честно. (Това е къса истинска история). Тези, които пазаруваха сами бяха забързани, намръщени и угрижени. Не поглеждаха встрани, а само в стоките. Другите, които  бяха по двойка, си говореха някакви нервни неща – нещо от работата: „И тогава аз му казах да си гледа работата!“. Нещо за сделки: „Гледа ме в очите и ме лъже…“ И въобще приказки от този сорт дочувах и се отчайвах още повече. Продавачките бяха изморени и отчаяни. Клиентите бяха изнервени и отчаяни. И светлината в магазина беше студена и отчаяна.

Платих си и тръгнах по доста широките и доста празни в този момент коридори към изхода на мола и към отчаяния зимен студ навън. И в това време изведнъж чух, че някой зад мен се смее. Толкова свободно се смееше, че все едно пееше. Към него се добави още един смях, този път женски. Автоматично се обърнах да видя това чудо. Бяха само двама – между 40-50-годишни. Тя пълничка. Той, среден такъв. Вървяха, говореха си и се заливаха от смях. Такъв хубав смях отдавна не бях чувала. Защото и смехът си има категории. Някои се смеят злобно, други подигравателно, трети само хълцат, някои имитират смях, други имат истеричен смях и т.н.

И понеже, както казах, съм любопитна, се спрях. Как да кажа, просто трябваше да ги попитам нещо. Бяха толкова извънземни на това захлупено от някакво почти материално отчаяние място, че се чудех как не ги лови тази всеобща зараза. Току-що ми беше хрумнала версията, че отчаянието е като газ, който някой е пуснал в мола и е отровил всички.

Двамата се изравниха с мен, аз още не бях намислила какво да ги питам. Обаче вече ме отминаваха, и затова изръсих въпроса така, както ми беше в главата: „Извинете“, викнах им. „Може ли да ви питам нещо?“ Те спряха.“ Може ли да ми кажете защо се смеете?“ Въпросът беше абсурден. Аз го прецених така и те го прецениха като такъв. Трябваше да поясня. „Гледам тук, всички хора са намусени. Само вие се смеете. Затова питам…“  Мъжът пръв се раздвижи. „Имам весела жена“, каза той. „Тя ме разсмива.“ Жената ме гледаше изпитателно.

Дявол да го вземе! Беше много неловко. „Това обяснява всичко“, казах, пожелах им приятна вечер и побързах да си тръгна. Хубавото е, че след като направих няколко крачки, изглежда излязох от периметъра на пуснатия газ. И на мен ми стана весело.

Затова сега искам да кажа на д-р Герев, че дипломата му за психиатър не е достатъчна, за да прави прогнози и да дава съвети. Накрая на пресконференцията, той съветва властта да направи достъпът до психиатри свободен, тоест безплатен за хората, които се усещат отровени от отчаяние.

Отчаянието е заключена любов. Може да почине най-близкият ти, но ти не можеш да плачеш, защото любовта ти се е свила в някоя килия и не я пускаш дори да се разходи за 15 минути навън в двора. Когато любовта е заключена, са заключени и силите ти. Истинските сили, с които можеш да твориш, да се радваш, да побеждаваш и, разбира се, – да се смееш.

Да се озове любовта в затвора – това е изпитание, което поставя самият живот. Всеки минава през него. И всеки сам трябва да намери пътя към килията в собствения си лабиринт.  Да я открие и да махне резетата.

Но, може да се направят и други асоциации.

Психиатрите са като хапчета. Те не излъчват любов, а разбиране. Толкова хора са ме разбирали, и толкова хич не ми е помагало това разбиране. Ако аз не разбера себе си, няма кой да ме разбере. Ако отида при психиатър  е все едно да взема лекарство срещу стрес вместо сама да го изработя в собствената си лаборатория някъде в мен. Може, експериментирайки рецептата, да правя взривове, може да правя потопи, но един ден ще уцеля формулата и ще разполагам с безценен опит. В друг ден може и да го забравя и пак да лазя по дъното. Но, животът е такъв. И ни е даден, за да се научим да го разбираме, разбирайки себе си.

Ако прогнозата на д-р Герев, че хората ще започнат да посягат на други хора, се окаже вярна, значи някой е пуснал пак онзи газ на отчаянието. Тогава, съветът ми е само един – следвайте смеха. Един хубав смях може да ви спаси от всичко.