Новогодишна притча за добрия лозар от Родопите

Почти истинска история, разказана от АгроПловдив, с която ви пожелаваме весело посрещане на новата 2015 година!

Край едно китно село в подножието на Родопите живееше честит лозар със семейството си. Къщата му беше сред лозята, които сам беше посадил, далече от хората. След децата и жена си, той най-много обичаше лозичките, подредени в стройни редици като армия, която денонощно и вярно го пази. Когато станеше сутрин, лозарят тръгваше сред яките корени и фините вити стебла на растенията. Ако беше зима, само се разхождаше, но през другите сезони на година обичаше да им говори. Какво им казваше ли? Ами, обръщаше се към тях като към деца: „Здравей, добре ли спа? Слънцето стопли ли те вече? Я, виж! Вече си започнала да се обличаш с листа!“ Дали защото им говореше като на любими деца, или защото просто беше добър стопанин, но неговото грозде ставаше сочно и сладко. Лозарят беше абсолютно сигурен (беше го проверил), че е достатъчно да поговори на няколко растения, за да стигнат думите му до всички. Хората от селото все му завиждаха, защото нямаше по-кехлибарено грозде от неговото. А когато го береше в края на лятото, пред къщата му беше пълно с търговци.

В лето 2014-о обаче още през май-юни лозичките се разболяха – маната ги застигна. Една сутрин лозарят просто усети болестта. Огледа угрижено листата и забеляза тук-там петна. Той, разбира се, беше „биологичен“ производител. Тоест, нито можеше, нито искаше да ги пръска с отрови. Окуражи лозичките с няколко думи, после ги напръска със син камък, но самият той се усети болен, когато се въртя цяла нощ. Точно изгряваше слънцето, когато тръгна по редовете. Лозите бяха като замрели. Седна лозарят в студеното утро сред своите деца-девойки и им изговори всичко, за което бе мислил през нощта. Първо им каза, че ако те са болни, той също ще боледува с тях. Помоли ги да не се предават и заедно да се преборят. Разказа им за философите, които се събрали да говорят за ада на живота. Единият казал: „Хората умират от тежки болести.“ Другият: „Изпращат ги на войни и ги убиват.“ Третият: „Тровят се взаимно със завист и омраза.“ Най-мъдрият мълчал, мълчал, но най-накрая промълвил: „Всичко, което казахте е вярно. Има болести, войни, омраза… И все пак, и все пак, животът е съвършен!“ Накрая лозарят дал клетва пред редиците, че ако оздравеят, ако отгледат грозде пълно с мед, с половината от печалбата си ще реставрира стенописите в църквата на селото.

Какво са си казали лозята и как са оздравели от този бич, не е ясно. Но е факт: те се съживили. В края на лятото единствено потъмнелите листа по челата им показвали, че е имало битка с маната. Надолу листата им зеленеели като живи нефритени камъни, а гроздето, което родили било по-сладко от всякога.

Когато търговците изкупили гроздето, добрият лозар се стегнал и тръгнал към църквата. Влязъл вътре – стенописите бледнеели като в мъгла. Запалил три свещи – за лозичките, за семейството си и за нарисуваните светци, и тръгнал да открие попа.

Той уж трябвало да е свят човек, но любовта била напуснала сърцето му. Свещеникът изслушал лозаря и тутакси намерил аргументи да му откаже. Реставрацията щяла да затвори църквата за месеци, а идвали празници. Той, попа де, също трябвало да преживява някак. Щял да бъде зает да следи работата на реставраторите, така че и за него трябвало да има надница. Освен това, продължил свещеникът, не се знаело как владиката ще отговори на предложението. Защо лозарят не даде парите, пък когато му дойде времето парите щели да се използват за святото дело. Върнал се лозарят в бялата си къща сред мъдрите лози и им разказал какво се е случило. „Обещах ви нещо, но този поп е алчен. Какво да направя“, попитал той, но те само се разшумели с листата, все едно му казали той да реши.

Няколко дни лозарят се чудил какво да направи, а една вечер отговорът дошъл от жена му. „Обещанието си е обещание и трябва да се изпълни“, казала тя. „Вземи парите, които си заделил, увий ги и ги отнеси в най-горния параклис. Бог ще упъти човека, който има най-голяма нужда от тях, да ги открие. Когато ги намери, той ще прослави всички светци, изографисани в църквата.“ Послушал я лозарят, защото отдавна бил наясно, че жена му е дар Божи. Изкатерил се нагоре в планината до малкия параклис и оставил парите пред иконата на Богородица.

Минали месеци, дошла и Бъдни вечер. Както всяка година лозарят, жена му и децата им се отправили към къщата на старите му родители в селото. Когато разчупили питата и започнали да опитват ястията на трапезата, се разговорили за новините от селото. „Най-после и наш’та черквица ще се премени“, казал бащата. Лозарят го погледнал смаян. Само той и жена му знаели за обета пред лозите, а ето че сега баща му разказвал, че делото ще бъде сторено. А каква била историята. Баба Митка, която някога била пощаджийка и разнасяла писмата и вестниците, се изкатерила до най-горния параклис над селото да премете и да запали свещица на иконите. И там попаднала на пакет, увит във вестници. Отворила го жената, а вътре – пачки с пари. Прекръстила се, увила пак банкнотите и тръгнала надолу. Докато слизала, решила, че ще отнесе парите при кмета, защото бих харен човек, вярвала му. На нея не и трябвали. Едната ѝ дъщеря живеела в Италия от години, другата била женена в далечен град у нас, имала работа, а мъжът и въртял малък бизнес. Бабата била станала много набожна и си казала, че който е оставил парите, е искал да стори добро на селото, а не на нея.

Кметът се зарадвал и въобще не се учудил, че старата жена не се полакомила за парите – двамата били от един сой, добри хора. Преброил пред нея пачките, оказали се трийсет хиляди лева. Извадил кметът една стотачка и я подал на баба Митка, защото, казал той, „светиите искат да ти благодарят“. И попитал старата, но пъргава още жена, какво според нея е най-добре да направи с това дарение, дошло сякаш от небето. Баба Митка била готова с отговора: „Да пременим светиите“, каза тя. „Боите са толкова бледи, че все едно са облечени в дрипи.“

И така, кметът отишъл направо при владиката, разказал му за чудото и обяснил какво иска да направи с левчетата. Владиката го благословил и … „Напролет започва ремонтът“, завършил историята бащата. Лозарят и жена му се спогледали усмихнати и вдигнали наздравица: „За Бъдни вечер!“

Когато се прибрали късно вечер в бялата си къща, лозарят отпушил една бутилка вино и отишъл при лозичките. Било тихо, те спели. Отсипал от виното в корените на една от тях, отпил и той, и ѝ казал: „Изпълних си обещанието, предай и на другите.“ Върнал се и блажено заспал.

Автор: Надя Петрова