Ден на прегръдката: За мъничко любов избродил бих света

Автор: Надя Петрова

„Само когато последното дърво е загинало, последната река е отровена и последната риба е уловена, ще осъзнаем, че не можем да ядем пари.“

Днес е международният ден на прегръдката. Днес няма да бързаме с новините и на две – на три да напишем кой и кога се е сетил да превърне 21 януари в празник на този безценен жест на тялото – да обгърнеш някого с двете си ръце.

Прегръдката e по-важна от витамините, от хляба, от книгите, игрите и със сигурност от работата. Тя е слънце за сърцето, така както слънцето е сърцето на небето.

И това не са врели-некипели. Не мога да забравя нещо, което чух в дом за умствено изостанали мъже в Пловдив. Бях там да правя репортаж. Някои от тези мъже се смееха лъчезарно, други глупаво, имаше вцепенени мъже, срещаха се и гневни. Записах в тефтера каквото видях и накрая поговорих с директорката, мисля, че се казваше София Димитрова. Исках да съм сигурна, че всичките тези мъже, които приличаха на големи, остарели деца, са се родили така, с някаква аномалия. И я попитах. Директорката обаче наистина ме изненада. „Не, разбира се“, ми отговори почти ядосана. „Родили са се като нормални бебета. Но майките им са ги оставили в социални домове по една или друга причина. А в домовете само са ги повивали и хранили. Не са ги прегръщали и не са ги носили на ръце. Не са ги обичали, не са им говорили. А от липсата на любов, мозъкът им е заспивал и не се е развивал. И ето резултатът!“

Затова, скъпи родители, зарежете книгите, в които умно съветват да не глезите децата си с прегръдки. Не, моля! Прегръщайте ги! Когато са бебета ги носете до сърцето си. Като проходят, не спирайте да ги прегръщате. Когато  получат двойка в училище, пак ги прегърнете. При шестица – естествено! Каквото и да е! Дори когато пораснат, те пак имат нужда от прегръдка. Защото, когато ги прегръщате, вие им казвате по друг начин: „Обичам те“. А хората винаги имат нужда от любов, винаги са гладни за нея. Дори когато не го осъзнават и не го признават.

О, не че не можем да живеем без любов. Можем, но тогава пък сърцето заспива . „За мъничко любов, избродил бих света …“, казва преди 150 години в едно късичко стихотворение  Ярослав Връхлицки. Но така е било и преди десет хиляди години, така ще бъде винаги.

Прегръдката може да бъде между държавници, политици или корпоративна. Но каквато и да е, с нея винаги се казва, че в този момент, тук и сега, приемаш този човек за приятел. После може да станете врагове, но точно сега не сте изпуснали мига да покажете, че сте хора.

Преди десетина години видях по телевизора, нещо, от което всеки може да настръхне. Току що бе приключила трудната пресконференция на алпинистите, които се завърнаха от Хималаите без едно момче –Христо Христов. Той остана завинаги на 26 години при Еверест. Неговите приятели от Смолян не можеха да повярват и не искаха. Камерата ги улови прегърнати отвън. Бяха се хванали през рамената в кръг и се въртяха с някакъв глух стон с наведени глави.

Прегръдката при радост и при болка е нещо, което ти идва от сърце да направиш. И докато можем да се прегръщаме, има надежда за света и за хората. Нищо, че незабравимият за пловдивчани поет Добромир Тонев беше написал: „Разтвориш ли ръцете за прегръдка, ти вече си удобен за разпятие“.