Синдромът 6 април

 

Тони Николов, Култура

 

Без претенции да формулирам всеизчерпващия закон на българската политика, съм склонен да подведа кипящите напоследък обществени страсти под логиката на синдрома 6 април. Ала преди да се спра на датата, искам да изброя набързо някои от характеристиките, предвещаващи появата на този синдром: социална умора и разочарование; изхабяване на политическите проекти и сипещи се обвинения в корупция; досада от мудната парламентарна система; гняв заради отказа от правосъдие. Накратко, щом имаме всичко това в едно, хората отказват да вникват в предложенията на партиите и издиганите от тях листи с кандидати. Тогава гневната улица започва да търси „новото”, да се надява на „чудото” и най-често вместо в търсене на „нови лица” попада в обятията на една конкретна личност.

А защо точно „6 април”? Нима сте забравили? Спомнете си зелената морава на двореца „Врана” и скупчените медии, пред които (точно преди 12 години!), на импровизирана трибуна, покрита със зелено сукно, един добре облечен господин с испанска брадичка и доста силен акцент прочете знаменитото си обещание за „800-те дни”, с което родната ни политика се разми. Според едни – в далечното минало, според други – в неясното бъдеще. Не съм сигурен, че е чак толкова важно да спорим „кое” в „какво” се е размило. По-важна е същината на случилото се, която може би ни казва нещо и за вълната на днешните гневни протести.

Уверявам ви, че нямам никакво намерение да „притоплям” този сегмент от най-новата ни история. Бившият български цар, приел в битността си на гражданина Симеон Сакскобургготски да стане български премиер, вече управлява само имотите си и мястото си в историята. И даже бившата му партия – все още НДСВ – не носи неговото име, а е джудже, свило се до градински размери, коалирано с още по-минимален отломък от ДПС. Но не за това иде реч.

От значение е тенденцията – приливната вълна на всяко глобално българско разочарование, предхождаща се от „поверване”. Тенденция на странни симбиози на образи и значения, припокриващи близко и далечно, зад които се крие категоричния отказ на българското общество от „политическо съзряване”. С други думи, на политическа „малолетност” или инфантилизъм, досущ като в притчовия документален филм за „Момчето, което беше цар”, посветен на спомената коронована особа и на страстите, които тя пробуди в българската душевност.

Ала с какво синдромът 6 април е емблематичен за българската политика? Поне с две неща:

Първо, тази дата отприщи първия мащабен протест на „гражданите” срещу политическата система като цяло. На изборите на 17 юни 2001 г. 1 952 513 души гласуваха против цялата дотогавашна политика, противпарламентаризма, против всичко и всички в полза на една единствена личност, която реално бе избрана 120 пъти в лицето на случайни или никому неизвестни депутати. Впрочем неизвестни и на самия Симеон Сакскобургготски (предвид на пълното му непознаване на българския обществен живот), който впоследствие реши „мило” да ги събере на сгляда в двореца „Врана”, ориентирайки се по баджовете им кой кой е всъщност. Нито е за първи, нито е за последен път, ще възразят някои.

Така е, но е важно кога бентът се отприщи. Защото впоследствие, на изборите през 2009 г., се повтори абсолютно същото – 1 678 583 избиратели гласуваха „за” Бойко Борисов и никому неизвестни лица от ГЕРБ, които трябваше да „издухат” статуквото. А то, напук на всички, си остава все същото.

Искам обаче да подчертая, че в цялата тази всенародна нагласа най-проблемно за мен си остава гражданското – и като поведение, и като умонастроение.

Впрочем преди 1989 г. обръщението „гражданино” имаше по-скоро отрицателно значение. То свидетелстваше не за притежание на определени права, а за лишеност от тях. В милиционерските участъци, в затворите или пред съдиите човек се обръщаше с „гражданино началник” или с „гражданино съдия”.

Обратът дойде едва с първите митинги пред катедралния храм „Св. Александър Невски”, когато писателят Георги Мишев се обърна към стеклото се множество с думите: „Здравейте, граждани”. Хората видимо се промениха, усетиха са носители на права. За да абдикират десетилетие по-късно до ролята на „поданици”, до анонимно множество, „повервало” даже не в гражданското движение срещу партиите, а в абсолютното право на дадена личност да управлява както реши – по свое усмотрение като по народна воля, когато „му дойде времето”.

С цената обаче на известен символен обрат: някогашният „малък цар” стана „гражданинът Сакскобургготски”. За почуда на световното обществено мнение.

Настъпи и друг важен обрат: вече бившият цар “зае” от покойния Живков неговия бивш бодигард. Телохранителят е неизменен атрибут на Тялото на властта, така че много скоро на Бойко Борисов бяха поверени важни функции в МВР, които го изстреляха във висините на управлението. Изобщо настъпи особена символна подялба между Правец и Мадрид. Късният Живков с характерния си гърлен смях обичаше да настоява в интервютата си, че има нещо кобургско в носа му (ха-ха-ха). Баба Маруца неслучайно била в двореца преди да я изгонят и да се задоми за бай Христо. Неслучайно – казваше той – сме управлявали тая страна 33 години!”

Да оставим тези негови твърдения на родовата му фантазия. И все пак, съчетаването на правешката и кобургската династия от един момент нататък започна да става плашещо. Особено когато доня Маргарита се включи в движението „Знаме на мира” и застана на „Камбаните” редом до Евгения Живкова. До степен, че започнахме да се питаме кое е ментето и кое – оригиналът.

Още повече, че в резултат от тази плашеща симбиоза никому неизвестният Бойко Борисов набързо стана главен секретар на МВР, сетне столичен кмет и най-накрая премиер, като умело сля аурата на Симеон II и Живков в мащаба на собствената си личност.

И не само той. Синдромът на 6 април направи възможна не една партия. Пребройте колко лица от „движението на царя” днес пребивават в структурите на „България на гражданите” или ГЕРБ, колко от тях днес дават живот на движения като модерна, свободна или всякакви други Българии.

А гражданите могат да си негодуват, колкото си щат, в очакване на това как „прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота им”, за да има „бързо и несимволично повишаване на доходите”.

В съответствие с динамиката на синдрома 6 април можем да прогнозираме само едно: този път махалото прави краткосрочен мах. През 2001 г. и 2009 г. то нанесе удар по многопартийната система със смазващи мнозинства, въплътени в една личност. През 2013 г. най-вероятно ще се възпроизведе ситуацията от 2005 г. – някаква максимално широка, дори ненадейна коалиция, завъртяна около вече изпробвана личностна проекция. И нищо чудно съществуващата многопартийна система по този начин окончателно да се доразмие.