Гагарин излетя в Космоса с „Отче наш” на уста

Деян ЕНЕВ, портал Култура

Днес е 12 април, датата, на която преди 52 години за пръв път в открития Космос излетя човек.

Полетът на Юрий Гагарин ми е почти връстник, аз съм му батко с няколко месеца.

Първоначално 20 летци са определени да се включат в подготовката за космонавти. От тях след строг подбор остават шестима. Показват снимките на шестимата на Хрушчов. Той избира Гагарин. „Има хубава усмивка. Ще се хареса на света”, казал първият секретар на КПСС.

За това Хрушчов познал. Снимката на Гагарин с усмивката в скафандара, минути преди да излети, наистина обикаля света и го превръща в световен любимец. Гагарин се превръща в най-силното идеологическо оръжие на социалистическия строй. С помощта на Гагарин Хрушчов се опитва да разреши с един замах всичките проблеми. Освен че е натикал американците в миша дупка, той решава да се разправи веднъж завинаги и с религията. Както е известно, тъкмо той вкарва в устата на първия космонавт думите: „Летях в открития Космос, но там Бог не видях.” Впоследствие се оказва, че Гагарин никога не е произнасял такива думи. Но на инсинуацията междувременно съвсем достойно успява да отговори архиепископ Лука Войно-Ясенецки, световноизвестният хирург, който е оперирал с расо и е единственият действащ духовник, награден със Сталинска премия за книгата си „Очерци по гнойна хирургия”. На един прием в Кремъл в началото на шейсетте години, на който присъствали и членове на Политбюро, един от тях се приближил до архиепископа и хитричко подпитал, цитирайки уж „думите” на Гагарин. „Ето, наш, съветски човек излетя в Космоса и твърди, че там нямало никакъв Бог. Какво ще кажете за това?” На което архиепископ Лука Войно-Ясенецки отвърнал: „И аз съм правил стотици черепни операции, оперирал съм мозъка на стотици хора и също твърдя, че никъде не се натъкнах и на най-малката следа от ум. Което не изключва наличието на ума, нали?”

Все пак, трябва да призная, че не съм проявявал специален интерес към подвига на Гагарин. До началото на април 2004 г., когато изведнъж се натъкнах на интересна следа в интернет – че скафандърът на Гагарин е изработен от монахиня. Тогава работех в един вестник и веднага предложих да напиша материал по темата. Знаете как е по вестниците – материалът трябва да е актуален. А 12 април наближаваше. Шефките във вестника първоначално проявиха подозрение – нерде Гагарин, нерде монахиня – но предвид това, че 12 април наближаваше, накрая махнаха с ръка – пиши! Още се радвам на този си текст и след малко ще ви дам възможност да се запознаете с него.

Но преди това имаме да свършим още малко работа.

Първо – да си дадем ясна сметка, че след като идеологическата опаковка на подвига на Гагарин отлетя в небитието, от това подвигът му не пострада ни най-малко. Той продължава все така да е най-яркият символ на човечеството в опита му да преодолее гравитацията. А това неминуемо поражда следващия въпрос – че това няма как да се е случило без небесна санкция.

Казано с други думи – на Юрий Гагарин много повече би му подхождала ролята на вярващ човек, отколкото на атеист.

Каква е истината?

Вече има достатъчно информация и по тази тема. Ние ще се опрем на писаното от архимандрит проф. д-р Павел Стефанов, вече покойник, който беше един много буден и търсещ ум. Текстът му е по повод половинвековния юбилей от полета на Гагарин и възстановява много сполучливо впечатленията на едно българско момче от новината, разтърсила света.

„На 12 април се навършват 50 години от първия пилотиран полет в Космоса.

За тези, които още ги помнят, 50-те години на миналия век бяха особено време. Двете взаимно отричащи се системи – капиталистическата и комунистическата, олицетворявани от двата колоса – САЩ и СССР, бяха в непримиримо съревнование за своето бъдеще и бъдещето на човечеството. Съветската власт тръбеше и милиони хора вярваха искрено, че постигането на технически напредък ще въдвори на земята комунистическия рай, обещан от теоретиците на марксизма-ленинизма.

При управлението на Сталин всякакви буржоазни диверсии като кибернетиката и генетиката се наказваха с разстрел или сибирски концлагер. Но диктаторът беше достатъчно прозорлив да разпореди през 1946 г. създаването на нов отрасъл – ракетостроене. Той беше ръководен от екип начело със Сергей Корольов. Вечерта на 4 октомври 1957 г. от космодрума Тюра-Там (сега Байконур) беше изстрелян първият изкуствен спътник на Земята с тегло 83,6 кг. След по-малко от месец, на 3 ноември с.г., руснаците пуснаха втори спътник с първото живо същество в него – кучето Лайка. То беше избрано поради белия си цвят, който е фотогеничен. Поради погрешните конструкторски изчисления и липсата на апаратура за терморегулация кучето умря от горещина в кабината. Когато това стана известно на Запад, протестираха всички защитници на правата на животните. Вестник „Ню Йорк таймс” нарече Лайка „най-рунтавото, най-самотното, най-нещастното куче в света”. Първите същества, които се върнаха невредими от полет бяха също кучета – руските песове Белка и Стрелка, на 19 август 1960 г.

Спомням си като сега деня 12 април 1961 г. Бях останал сам в нашата квартира в Русе и си готвех уроците. Родителите ми, преселници от Лудогорието, бяха на работа, а сестричката ми – в яслите. Утрото беше слънчево и топло. Бяхме толкова бедни, че дори нямахме радио, а само високоговорител, който беше включен и беше сложен на земята. Около 10,30 часа музиката внезапно спря и се чу известният още от военните бюлетини баритон на съветския говорител Юрий Левитан, който тържествено обяви на руски език: „Говори Москва! Говори Москва! Предават всички радиостанции на Съветския съюз!” Настръхнах и се хвърлих към радиоточката. Баща ми всеки ден се тревожеше, че ще избухне световна война. Да не би това да е съобщение за нейното начало?! Но Левитан продължи: „Днес сутринта в 9 часа и 7 минути в космоса излетя първият космонавт, гражданинът на СССР Юрий Гагарин!”

По-нататъшната еуфория трудно може да се опише. Хората жадно слушаха радио (тогава нямаше още телевизия) и чакаха от зори идването на вестниците, които разграбваха. Нямаше стая без закачена картичка с портрета на космонавта. Първата страна, която Юрий Гагарин посети, беше Чехословакия, а втората – България. Той беше награден с най-висшия наш орден „Георги Димитров” и беше избран за почетен гражданин на София, Пловдив и Перник. Не съм го виждал, но си спомням как цял Русе се струпа с цветя, за да посрещне втория космонавт – Герман Титов, който обиколи 17 пъти Земята на 6-7 август 1961 г. Говореше се, че той е от чувашки произход и едва ли не наш роднина по прабългарска линия.

В началото на 60-те години Гагарин стана най-известния човек на планетата. Той посети 30 страни, срещна се с крале, президенти и милиони обикновени хора. Британската кралица Елизабет II се фотографира с него, въпреки че това е забранено от дворцовия протокол. Тя намери начин да го заобиколи, като каза, че Гагарин не е земен, а небесен човек. От безбройните банкети и тостове той надебеля с осем-девет килограма и загуби форма.

Беше ли вярващ Гагарин?

В деня на полета официозът „Известия” пише в уводната си статия: „Полетът на човека в космоса е триумф на материализма и могъщ, съкрушаващ удар по идеализма, религията и мракобесието. В продължение на столетия фанатиците на най-различни вярвания набиваха в съзнанието на хората представата за непознаваемостта на света, за недостъпността на небесните пространства. Съветската наука, подвигът на съветския човек развеяха като прах тези твърдения, доказаха тяхната несъстоятелност”.

След първия полет в космоса атеистичната пропаганда повтаря многократно едно изказване, приписано на Юрий Гагарин: „Бях на небето, но там Бог не видях”. Всъщност тези думи не са на Гагарин, а са измислени от съветския диктатор Никита Хрушчов и поразяват със своята наивност и примитивност. Самият Гагарин е роден през 1934 г. в семейство на обикновени руски селяни от с. Клушино, Гжатски район. Баща му е дърводелец, а майка му е доячка в кравеферма. И двамата са силно религиозни и кръщават децата си. През 1947 г. Юрий става кръстник на племенницата си Тамара, а през 1959 г. идва в Гжатск (сега гр. Гагарин), за да кръсти тайно първата си дъщеря Елена. На приема след полета на Гагарин по протокол е поканен и руският патриарх Алексий I. По едно време настъпва суматоха. Единственият, който се доближава до патриарха и моли за благословение е една стара жена – майката на Гагарин!

Не трябва да се забравя, че от 1958 до 1964 г. Хрушчов провежда най-злостната антирелигиозна кампания след 30-те години. Публичното изповядване на християнството се наказва с уволнения и репресии, а хиляди църкви и манастири се затварят или разрушават. Хрушчов заявява, че ще покаже последния поп по телевизията, след което ще го обеси със собствените му черва. Той обещава до 1980 г. да построи комунизма, в който няма място за друга идеология, освен комунистическата. Тази маниакална фикс идея струва неизчислими страдания на руския народ.

Но прави впечатление, че преди всеки полет съветските космонавти по наложила се традиция посещават Троице-Сергиевата лавра. Колегата на Гагарин полк. Валентин Петров разказва, че когато разглеждат иконния кабинет на лаврата, Гагарин се спира за дълго пред макета на катедралата „Христос Спасител” и накрая промълвява: „Каква красота са разрушили!” На връщане в колата той започва да мълви молитвата Отче наш, което предизвиква смайването на другите космонавти. По-късно на пленум на ЦК на КПСС Гагарин, който е депутат, поставя въпроса за възстановяването на същата катедрала и на триумфалната арка като паметници на победата над Наполеон. Залата аплодира, а президиумът изпада в шок. Но авторитетът на Гагарин е толкова голям, че никой не смее да го преследва. Днес нещата са коренно променени и то за добро. В Байконур има православен параклис, а ракетите се благославят преди излитане. Откакто е въведена тази практика, няма нито един взривен космически апарат.”

 

Сега си давам сметка и за друго – че през онази далечна вече 2004 г. , когато написах текста си за Гагарин, беше излязла в български превод книгата на игумен Никон (Воробьов) «За нас е оставено покаянието». И всъщност интересът ми към Гагарин тръгна оттам – от дребния на пръв поглед факт, че мястото на пастирското служение на игумен Никон от края на 40-те години на миналия век беше градчето Гжатск (сега Гагарин), където малкият Юрий се преселва със семейството си след войната и където завършва средното училище.

Те няма как да не са се познавали, малкият Юра и игуменът. Градчето по онова време – 1948 г., е наброявало 10 000 жители. В Гжатск е имало две действащи църкви, игумен Никон е служел в тази до гарата.

Сиянието на светостта, която е разпръсквал още приживе този може би най-голям руски православен подвижник и свещенослужител от миналия век, невидимо се е просмуквало в небето и в уличките на Гжатск. От тази святост сега са останали неговите триста писма до духовните му чеда. Гробът му в двора на църквичката до гарата. И музеят на Юрий Гагарин.

А ето сега и старият ми текст от 10 април 2004 г., който внася още щрихи по темата:

„Скафандърът на Юрий Гагарин е разработен от внучка на герой от обсадата на Плевен

Професорката по органична химия Варвара Чорная, автор на едни от първите космически разработки, включително и на скафандъра на Юрий Гагарин, завършва живота си като игумения на Новодевическия манастир.

На 12 април се навършват 43 г. от първия в света полет на космически кораб с човек на борда. Снимката на Юрий Гагарин в скафандъра на космонавт обикаля света веднага след успешното приземяване. СССР и другите социалистически страни тържествуват, защото спечелената технологична преднина е нищо в сравнение с много по-важния идеологически пробив. Малцина обаче знаят една интересна подробност – че скафандърът на Юрий Гагарин, с който той обикаля за 108 минути Земята на борда на “Восток”, е разработен от Варвара Чорная – впоследствие първата монахиня на възстановения през 1994 г. след 72-годишно разорение Новодевически манастир и негова първа игумения под името Серафима.

Преинтересен е житейският път на създателката на скафандъра на първия космонавт.

Игумения Серафима (с мирско име Варвара Василевна Чичагова-Чорная) е родена на 12 август 1914 г. в Петербург. Произхожда от старинния род Чичагови. Майка й, Леонида Чичагова, по професия лекар, през 1963 г. приема монашество под името Серафима в Пюхтицкия Успенски манастир, където същата година умира. А неин дядо е Ленинградският митрополит Серафим (Чичагов), свещеномъченик, причислен към ликовете на светците на Руската православна църква. Митрополит Серафим, в света Леонид Михайлович Чичагов, е герой от обсадата на Плевен през Руско-турската война (1877-78 г.), композитор, художник, лекар, историк на църквата, подготвил канонизацията на Св. Серафим Саровски през 1903 г., от 1928 г. до 1933 г. Ленинградски митрополит. През ноември 1937 г. 82-годишният владика е арестуван от НКВД и след едномесечен арест на “Лубянка” на 11 декември е разстрелян на полигона на НКВД в с. Бутино за контрареволюционна пропаганда. Десетилетия мястото и датата на разстрела остават неизвестни.

Варвара Чорная работи в Института по каучукова промишленост от 1929 до 1986 г. Става кандидат на химическите науки, доктор на техническите науки, заслужил деятел на науката и техниката на СССР, лауреат на Държавна премия на СССР. Пенсионира се на 72-годишна възраст и започва да продава свещи в храма на пророк Илия в Москва. На 13 октомври 1994 г.е подстригана за монахиня под името Серафима – подобно на дядо си, в чест на преподобния Серафим Саровски – а на 27 ноември е въздигната за игумения на Новодевическия манастир. Заслугата й за възстановяването на древната обител е огромна.

Година преди смъртта й сп. “Руски дом” в брой 3 от 1998 г. публикува неин разказ за житейския й път.

“Като дете знаех, че имам необикновен дядо, който все лежи някъде по затворите. Той се върна в Москва едва през 1925 г. и след това понякога го виждах. Тук е нужно да направя едно уточнение – в първите години на съветската власт да имаш родственик митрополит, който лично се е познавал с императора, а през 1903 г. е организирал в Саров и Дивеево грандиозните тържества по повод прославлението на св. Серафим Саровски, не беше най-добрата атестация за една ученичка. Но майка ми никога не скриваше и не се срамуваше от този факт. В моята памет дядо ми остана висок, внушителен, красив старец, изпълнен с природен аристократизъм и властност, но и същевременно необикновено добър към мен.

Завърших Института по химически технологии “М. Ломоносов”, бях лаборантка във Военно-химическата академия и в Института по органична химия към АН на СССР. Закономерно възниква въпросът: как стана така, че аз, внучка на “класов враг”, дворянка, бях допусната да следвам в пролетарски ВУЗ и приета на работа в секретна лаборатория? Първият отговор, който ми идва в главата, е такъв: била съм добра работничка, принасяла съм полза на държавата, ценили са в мен това, че не се занимавам с политика, не водя “подривни разговори”, затова и са си затворили очите пред моя произход. Явно работническо-селската държава е преценила, че ползата от мен е повече от вредата. Но аз самата не вярвам много на това обяснение. Защото имаше много случаи с хора, къде-къде по-ценни от мен, които за една нощ изчезваха безследно.

Така че лично моето обяснение е друго: на мен невидимо ми помагаше дядо, изпросвайки за мен Божията милост. Тогава той още не беше прославен като светец от Църквата, но в очите на Господа вече е бил светец. През 1939 г. започнах работа в знаменития завод “Каучук”. Именно в областта на производството на синтетичен каучук премина цялата ми “академична” кариера. През 1951 г. защитих кандидатска, а през 1961 г. – докторска дисертация. Получих професорско звание. Неусетно се натрупаха публикации, които ми създадоха име на световен учен.

През 70-те години започнаха да ме изпращат на конференции и симпозиуми зад граница, многократно обиколих земното кълбо. Мислех, че зенитът на кариерата ми е още пред мен. Но през 1983 г. почина съпругът ми. Деца нямаме. Така че единственият ми близък остана моят отдавна разстрелян дядо. Все повече всичките ми мисли започнаха да се обръщат към него. Да събера всички сведения за него и да възстановя светлото му име в паметта на руския народ се превърна за мен в цел номер 1. Проблемите на каучуковата промишленост отстъпиха на заден план. И в това ново занимание отново получих чудната подкрепа на дядо си. През 1989 г. ме сепна тайнствен телефонен звън: “Искате ли да знаете къде е погребан митрополит Серафим? В Бутово, под Москва.” Започнаха дълги проучвания, опити за достъп до архивите на КГБ. После всичко се изясни – в Бутово са разстреляни 22 000 човека, сред тях и Леонид Михайлович Чичагов – като никъде в документите не беше отбелязано, че това именно е митрополитът.

По това време вече продавах свещи в храма на св. Пророк Илия. Почти никой от тези, които купуваха свещи от ръката ми, не знаеха, че
продавачката е почетен член на много световни академии на науките
И това ме правеше щастлива.”

По-нататък игумения Серафима споделя как дошъл първият тласък по новия й път. Митрополит Серафим й се появил на сън и й казал: “Ти още ще ми послужиш.” А най-вероятно една от първите стъпки по този нов път е била и разработката на скафандъра на Юрий Гагарин. Защото е известно, че когато вярващ човек започва ново дело, той задължително иска благословия за него, особено ако то е особено рисковано и отговорно, както в случая. И едва тогава започва изпълнението му – задължително с предварителен пост и молитва. Така че няма да е пресилено да се каже, че Варвара Чорная е извършила разработката на скафандъра на първия космонавт така, както се изработва икона.

На 16 декември 1999 г. земният път на игумения Серафима свършва.

Да се прости с нея идва целият цвят на руската наука – включително всички членове на Първи космически отряд, както и колегите й учени, трудили се заедно с нея над създаването на първите руски космически апарати.

Ето още един интересен момент, свързан с живота на Юрий Гагарин.

През 1993 г. в бр. 8 на “Руский паломник” излиза публикация под заглавие:

“Юрий Гагарин загинал, защото не послушал съвета на монахиня.”

Както е известно, Гагарин е роден в с. Клушино на 9 март 1934 г. След войната семейството му се премества в близкия Гжатск, където Юра завършва началното си образование. После Гжатск е преименуван на Гагарин. На 50 км от него, в с. Темкино, до 1993 г. живее схиигумения Макария. Тя се славела с прозорливост и лечителски дарби. Нееднократно при нея идвала и майката на Гагарин – Анна Тимофеевна Гагарина. Веднъж тя попитала матушка Макария дали ще може да приеме сина й. По това време първият космонавт вече е депутат във Върховния съвет на СССР. “Да идва, да не се притеснява от нищо”, казала монахинята. “Гагарин е идвал нееднократно при мен, разказвала после схиигуменията. Идваше ми на свиждане, като при болен човек.” Последния път това се случило през есента на 1967 г. Юрий Гагарин пристигнал с три коли – в едната той, с другите водел лекари при монахинята. “Дълго си приказвахме. Беше много хубав, простодушен човек, като дете. Тогава му казах: Повече не лети, не трябва да летиш!” Той не ме послуша и смъртта го стигна бързо!”

Както е известно, Юрий Гагарин загива по време на тренировъчен полет на 27 март 1968 г.

Причината за катастрофата до ден-днешен не е напълно изяснена.”

 

Върху паметника на гроба на игумен Никон в двора на малката църква до гарата в Гагарин (Гжатск) са изсечени думите му:

“Жалейте и любите друг друга.”

Думи, може би толкова значими, колкото и първият полет на човек в открития Космос. Защото християнството учи – истинското небе е вътре във вас. Ето така действа Бог. Дава да се случи големият, видим подвиг, за да се открои в свое време и невидимият подвиг на обикновения енорийски свещеник от малкото руско градче. Игуменът с избелялото расо, който раздаваше круши и ябълки от овощната си градина на момчетата. Сред които със сигурност е било и момчето Юра.

 

Днес е 12 април, датата, на която преди 52 години за пръв път в открития Космос излетя човек.

Полетът на Юрий Гагарин ми е почти връстник, аз съм му батко с няколко месеца.

Първоначално 20 летци са определени да се включат в подготовката за космонавти. От тях след строг подбор остават шестима. Показват снимките на шестимата на Хрушчов. Той избира Гагарин. „Има хубава усмивка. Ще се хареса на света”, казал първият секретар на КПСС.

За това Хрушчов познал. Снимката на Гагарин с усмивката в скафандара, минути преди да излети, наистина обикаля света и го превръща в световен любимец. Гагарин се превръща в най-силното идеологическо оръжие на социалистическия строй. С помощта на Гагарин Хрушчов се опитва да разреши с един замах всичките проблеми. Освен че е натикал американците в миша дупка, той решава да се разправи веднъж завинаги и с религията. Както е известно, тъкмо той вкарва в устата на първия космонавт думите: „Летях в открития Космос, но там Бог не видях.” Впоследствие се оказва, че Гагарин никога не е произнасял такива думи. Но на инсинуацията междувременно съвсем достойно успява да отговори архиепископ Лука Войно-Ясенецки, световноизвестният хирург, който е оперирал с расо и е единственият действащ духовник, награден със Сталинска премия за книгата си „Очерци по гнойна хирургия”. На един прием в Кремъл в началото на шейсетте години, на който присъствали и членове на Политбюро, един от тях се приближил до архиепископа и хитричко подпитал, цитирайки уж „думите” на Гагарин. „Ето, наш, съветски човек излетя в Космоса и твърди, че там нямало никакъв Бог. Какво ще кажете за това?” На което архиепископ Лука Войно-Ясенецки отвърнал: „И аз съм правил стотици черепни операции, оперирал съм мозъка на стотици хора и също твърдя, че никъде не се натъкнах и на най-малката следа от ум. Което не изключва наличието на ума, нали?”

Все пак, трябва да призная, че не съм проявявал специален интерес към подвига на Гагарин. До началото на април 2004 г., когато изведнъж се натъкнах на интересна следа в интернет – че скафандърът на Гагарин е изработен от монахиня. Тогава работех в един вестник и веднага предложих да напиша материал по темата. Знаете как е по вестниците – материалът трябва да е актуален. А 12 април наближаваше. Шефките във вестника първоначално проявиха подозрение – нерде Гагарин, нерде монахиня – но предвид това, че 12 април наближаваше, накрая махнаха с ръка – пиши! Още се радвам на този си текст и след малко ще ви дам възможност да се запознаете с него.

Но преди това имаме да свършим още малко работа.

Първо – да си дадем ясна сметка, че след като идеологическата опаковка на подвига на Гагарин отлетя в небитието, от това подвигът му не пострада ни най-малко. Той продължава все така да е най-яркият символ на човечеството в опита му да преодолее гравитацията. А това неминуемо поражда следващия въпрос – че това няма как да се е случило без небесна санкция.

Казано с други думи – на Юрий Гагарин много повече би му подхождала ролята на вярващ човек, отколкото на атеист.

Каква е истината?

Вече има достатъчно информация и по тази тема. Ние ще се опрем на писаното от архимандрит проф. д-р Павел Стефанов, вече покойник, който беше един много буден и търсещ ум. Текстът му е по повод половинвековния юбилей от полета на Гагарин и възстановява много сполучливо впечатленията на едно българско момче от новината, разтърсила света.

„На 12 април се навършват 50 години от първия пилотиран полет в Космоса.

За тези, които още ги помнят, 50-те години на миналия век бяха особено време. Двете взаимно отричащи се системи – капиталистическата и комунистическата, олицетворявани от двата колоса – САЩ и СССР, бяха в непримиримо съревнование за своето бъдеще и бъдещето на човечеството. Съветската власт тръбеше и милиони хора вярваха искрено, че постигането на технически напредък ще въдвори на земята комунистическия рай, обещан от теоретиците на марксизма-ленинизма.

При управлението на Сталин всякакви буржоазни диверсии като кибернетиката и генетиката се наказваха с разстрел или сибирски концлагер. Но диктаторът беше достатъчно прозорлив да разпореди през 1946 г. създаването на нов отрасъл – ракетостроене. Той беше ръководен от екип начело със Сергей Корольов. Вечерта на 4 октомври 1957 г. от космодрума Тюра-Там (сега Байконур) беше изстрелян първият изкуствен спътник на Земята с тегло 83,6 кг. След по-малко от месец, на 3 ноември с.г., руснаците пуснаха втори спътник с първото живо същество в него – кучето Лайка. То беше избрано поради белия си цвят, който е фотогеничен. Поради погрешните конструкторски изчисления и липсата на апаратура за терморегулация кучето умря от горещина в кабината. Когато това стана известно на Запад, протестираха всички защитници на правата на животните. Вестник „Ню Йорк таймс” нарече Лайка „най-рунтавото, най-самотното, най-нещастното куче в света”. Първите същества, които се върнаха невредими от полет бяха също кучета – руските песове Белка и Стрелка, на 19 август 1960 г.

Спомням си като сега деня 12 април 1961 г. Бях останал сам в нашата квартира в Русе и си готвех уроците. Родителите ми, преселници от Лудогорието, бяха на работа, а сестричката ми – в яслите. Утрото беше слънчево и топло. Бяхме толкова бедни, че дори нямахме радио, а само високоговорител, който беше включен и беше сложен на земята. Около 10,30 часа музиката внезапно спря и се чу известният още от военните бюлетини баритон на съветския говорител Юрий Левитан, който тържествено обяви на руски език: „Говори Москва! Говори Москва! Предават всички радиостанции на Съветския съюз!” Настръхнах и се хвърлих към радиоточката. Баща ми всеки ден се тревожеше, че ще избухне световна война. Да не би това да е съобщение за нейното начало?! Но Левитан продължи: „Днес сутринта в 9 часа и 7 минути в космоса излетя първият космонавт, гражданинът на СССР Юрий Гагарин!”

По-нататъшната еуфория трудно може да се опише. Хората жадно слушаха радио (тогава нямаше още телевизия) и чакаха от зори идването на вестниците, които разграбваха. Нямаше стая без закачена картичка с портрета на космонавта. Първата страна, която Юрий Гагарин посети, беше Чехословакия, а втората – България. Той беше награден с най-висшия наш орден „Георги Димитров” и беше избран за почетен гражданин на София, Пловдив и Перник. Не съм го виждал, но си спомням как цял Русе се струпа с цветя, за да посрещне втория космонавт – Герман Титов, който обиколи 17 пъти Земята на 6-7 август 1961 г. Говореше се, че той е от чувашки произход и едва ли не наш роднина по прабългарска линия.

В началото на 60-те години Гагарин стана най-известния човек на планетата. Той посети 30 страни, срещна се с крале, президенти и милиони обикновени хора. Британската кралица Елизабет II се фотографира с него, въпреки че това е забранено от дворцовия протокол. Тя намери начин да го заобиколи, като каза, че Гагарин не е земен, а небесен човек. От безбройните банкети и тостове той надебеля с осем-девет килограма и загуби форма.

Беше ли вярващ Гагарин?

В деня на полета официозът „Известия” пише в уводната си статия: „Полетът на човека в космоса е триумф на материализма и могъщ, съкрушаващ удар по идеализма, религията и мракобесието. В продължение на столетия фанатиците на най-различни вярвания набиваха в съзнанието на хората представата за непознаваемостта на света, за недостъпността на небесните пространства. Съветската наука, подвигът на съветския човек развеяха като прах тези твърдения, доказаха тяхната несъстоятелност”.

След първия полет в космоса атеистичната пропаганда повтаря многократно едно изказване, приписано на Юрий Гагарин: „Бях на небето, но там Бог не видях”. Всъщност тези думи не са на Гагарин, а са измислени от съветския диктатор Никита Хрушчов и поразяват със своята наивност и примитивност. Самият Гагарин е роден през 1934 г. в семейство на обикновени руски селяни от с. Клушино, Гжатски район. Баща му е дърводелец, а майка му е доячка в кравеферма. И двамата са силно религиозни и кръщават децата си. През 1947 г. Юрий става кръстник на племенницата си Тамара, а през 1959 г. идва в Гжатск (сега гр. Гагарин), за да кръсти тайно първата си дъщеря Елена. На приема след полета на Гагарин по протокол е поканен и руският патриарх Алексий I. По едно време настъпва суматоха. Единственият, който се доближава до патриарха и моли за благословение е една стара жена – майката на Гагарин!

Не трябва да се забравя, че от 1958 до 1964 г. Хрушчов провежда най-злостната антирелигиозна кампания след 30-те години. Публичното изповядване на християнството се наказва с уволнения и репресии, а хиляди църкви и манастири се затварят или разрушават. Хрушчов заявява, че ще покаже последния поп по телевизията, след което ще го обеси със собствените му черва. Той обещава до 1980 г. да построи комунизма, в който няма място за друга идеология, освен комунистическата. Тази маниакална фикс идея струва неизчислими страдания на руския народ.

Но прави впечатление, че преди всеки полет съветските космонавти по наложила се традиция посещават Троице-Сергиевата лавра. Колегата на Гагарин полк. Валентин Петров разказва, че когато разглеждат иконния кабинет на лаврата, Гагарин се спира за дълго пред макета на катедралата „Христос Спасител” и накрая промълвява: „Каква красота са разрушили!” На връщане в колата той започва да мълви молитвата Отче наш, което предизвиква смайването на другите космонавти. По-късно на пленум на ЦК на КПСС Гагарин, който е депутат, поставя въпроса за възстановяването на същата катедрала и на триумфалната арка като паметници на победата над Наполеон. Залата аплодира, а президиумът изпада в шок. Но авторитетът на Гагарин е толкова голям, че никой не смее да го преследва. Днес нещата са коренно променени и то за добро. В Байконур има православен параклис, а ракетите се благославят преди излитане. Откакто е въведена тази практика, няма нито един взривен космически апарат.”

 

Сега си давам сметка и за друго – че през онази далечна вече 2004 г. , когато написах текста си за Гагарин, беше излязла в български превод книгата на игумен Никон (Воробьов) «За нас е оставено покаянието». И всъщност интересът ми към Гагарин тръгна оттам – от дребния на пръв поглед факт, че мястото на пастирското служение на игумен Никон от края на 40-те години на миналия век беше градчето Гжатск (сега Гагарин), където малкият Юрий се преселва със семейството си след войната и където завършва средното училище.

Те няма как да не са се познавали, малкият Юра и игуменът. Градчето по онова време – 1948 г., е наброявало 10 000 жители. В Гжатск е имало две действащи църкви, игумен Никон е служел в тази до гарата.

Сиянието на светостта, която е разпръсквал още приживе този може би най-голям руски православен подвижник и свещенослужител от миналия век, невидимо се е просмуквало в небето и в уличките на Гжатск. От тази святост сега са останали неговите триста писма до духовните му чеда. Гробът му в двора на църквичката до гарата. И музеят на Юрий Гагарин.

А ето сега и старият ми текст от 10 април 2004 г., който внася още щрихи по темата:

„Скафандърът на Юрий Гагарин е разработен от внучка на герой от обсадата на Плевен

Професорката по органична химия Варвара Чорная, автор на едни от първите космически разработки, включително и на скафандъра на Юрий Гагарин, завършва живота си като игумения на Новодевическия манастир.

На 12 април се навършват 43 г. от първия в света полет на космически кораб с човек на борда. Снимката на Юрий Гагарин в скафандъра на космонавт обикаля света веднага след успешното приземяване. СССР и другите социалистически страни тържествуват, защото спечелената технологична преднина е нищо в сравнение с много по-важния идеологически пробив. Малцина обаче знаят една интересна подробност – че скафандърът на Юрий Гагарин, с който той обикаля за 108 минути Земята на борда на “Восток”, е разработен от Варвара Чорная – впоследствие първата монахиня на възстановения през 1994 г. след 72-годишно разорение Новодевически манастир и негова първа игумения под името Серафима.

Преинтересен е житейският път на създателката на скафандъра на първия космонавт.

Игумения Серафима (с мирско име Варвара Василевна Чичагова-Чорная) е родена на 12 август 1914 г. в Петербург. Произхожда от старинния род Чичагови. Майка й, Леонида Чичагова, по професия лекар, през 1963 г. приема монашество под името Серафима в Пюхтицкия Успенски манастир, където същата година умира. А неин дядо е Ленинградският митрополит Серафим (Чичагов), свещеномъченик, причислен към ликовете на светците на Руската православна църква. Митрополит Серафим, в света Леонид Михайлович Чичагов, е герой от обсадата на Плевен през Руско-турската война (1877-78 г.), композитор, художник, лекар, историк на църквата, подготвил канонизацията на Св. Серафим Саровски през 1903 г., от 1928 г. до 1933 г. Ленинградски митрополит. През ноември 1937 г. 82-годишният владика е арестуван от НКВД и след едномесечен арест на “Лубянка” на 11 декември е разстрелян на полигона на НКВД в с. Бутино за контрареволюционна пропаганда. Десетилетия мястото и датата на разстрела остават неизвестни.

Варвара Чорная работи в Института по каучукова промишленост от 1929 до 1986 г. Става кандидат на химическите науки, доктор на техническите науки, заслужил деятел на науката и техниката на СССР, лауреат на Държавна премия на СССР. Пенсионира се на 72-годишна възраст и започва да продава свещи в храма на пророк Илия в Москва. На 13 октомври 1994 г.е подстригана за монахиня под името Серафима – подобно на дядо си, в чест на преподобния Серафим Саровски – а на 27 ноември е въздигната за игумения на Новодевическия манастир. Заслугата й за възстановяването на древната обител е огромна.

Година преди смъртта й сп. “Руски дом” в брой 3 от 1998 г. публикува неин разказ за житейския й път.

“Като дете знаех, че имам необикновен дядо, който все лежи някъде по затворите. Той се върна в Москва едва през 1925 г. и след това понякога го виждах. Тук е нужно да направя едно уточнение – в първите години на съветската власт да имаш родственик митрополит, който лично се е познавал с императора, а през 1903 г. е организирал в Саров и Дивеево грандиозните тържества по повод прославлението на св. Серафим Саровски, не беше най-добрата атестация за една ученичка. Но майка ми никога не скриваше и не се срамуваше от този факт. В моята памет дядо ми остана висок, внушителен, красив старец, изпълнен с природен аристократизъм и властност, но и същевременно необикновено добър към мен.

Завърших Института по химически технологии “М. Ломоносов”, бях лаборантка във Военно-химическата академия и в Института по органична химия към АН на СССР. Закономерно възниква въпросът: как стана така, че аз, внучка на “класов враг”, дворянка, бях допусната да следвам в пролетарски ВУЗ и приета на работа в секретна лаборатория? Първият отговор, който ми идва в главата, е такъв: била съм добра работничка, принасяла съм полза на държавата, ценили са в мен това, че не се занимавам с политика, не водя “подривни разговори”, затова и са си затворили очите пред моя произход. Явно работническо-селската държава е преценила, че ползата от мен е повече от вредата. Но аз самата не вярвам много на това обяснение. Защото имаше много случаи с хора, къде-къде по-ценни от мен, които за една нощ изчезваха безследно.

Така че лично моето обяснение е друго: на мен невидимо ми помагаше дядо, изпросвайки за мен Божията милост. Тогава той още не беше прославен като светец от Църквата, но в очите на Господа вече е бил светец. През 1939 г. започнах работа в знаменития завод “Каучук”. Именно в областта на производството на синтетичен каучук премина цялата ми “академична” кариера. През 1951 г. защитих кандидатска, а през 1961 г. – докторска дисертация. Получих професорско звание. Неусетно се натрупаха публикации, които ми създадоха име на световен учен.

През 70-те години започнаха да ме изпращат на конференции и симпозиуми зад граница, многократно обиколих земното кълбо. Мислех, че зенитът на кариерата ми е още пред мен. Но през 1983 г. почина съпругът ми. Деца нямаме. Така че единственият ми близък остана моят отдавна разстрелян дядо. Все повече всичките ми мисли започнаха да се обръщат към него. Да събера всички сведения за него и да възстановя светлото му име в паметта на руския народ се превърна за мен в цел номер 1. Проблемите на каучуковата промишленост отстъпиха на заден план. И в това ново занимание отново получих чудната подкрепа на дядо си. През 1989 г. ме сепна тайнствен телефонен звън: “Искате ли да знаете къде е погребан митрополит Серафим? В Бутово, под Москва.” Започнаха дълги проучвания, опити за достъп до архивите на КГБ. После всичко се изясни – в Бутово са разстреляни 22 000 човека, сред тях и Леонид Михайлович Чичагов – като никъде в документите не беше отбелязано, че това именно е митрополитът.

По това време вече продавах свещи в храма на св. Пророк Илия. Почти никой от тези, които купуваха свещи от ръката ми, не знаеха, че
продавачката е почетен член на много световни академии на науките
И това ме правеше щастлива.”

По-нататък игумения Серафима споделя как дошъл първият тласък по новия й път. Митрополит Серафим й се появил на сън и й казал: “Ти още ще ми послужиш.” А най-вероятно една от първите стъпки по този нов път е била и разработката на скафандъра на Юрий Гагарин. Защото е известно, че когато вярващ човек започва ново дело, той задължително иска благословия за него, особено ако то е особено рисковано и отговорно, както в случая. И едва тогава започва изпълнението му – задължително с предварителен пост и молитва. Така че няма да е пресилено да се каже, че Варвара Чорная е извършила разработката на скафандъра на първия космонавт така, както се изработва икона.

На 16 декември 1999 г. земният път на игумения Серафима свършва.

Да се прости с нея идва целият цвят на руската наука – включително всички членове на Първи космически отряд, както и колегите й учени, трудили се заедно с нея над създаването на първите руски космически апарати.

Ето още един интересен момент, свързан с живота на Юрий Гагарин.

През 1993 г. в бр. 8 на “Руский паломник” излиза публикация под заглавие:

“Юрий Гагарин загинал, защото не послушал съвета на монахиня.”

Както е известно, Гагарин е роден в с. Клушино на 9 март 1934 г. След войната семейството му се премества в близкия Гжатск, където Юра завършва началното си образование. После Гжатск е преименуван на Гагарин. На 50 км от него, в с. Темкино, до 1993 г. живее схиигумения Макария. Тя се славела с прозорливост и лечителски дарби. Нееднократно при нея идвала и майката на Гагарин – Анна Тимофеевна Гагарина. Веднъж тя попитала матушка Макария дали ще може да приеме сина й. По това време първият космонавт вече е депутат във Върховния съвет на СССР. “Да идва, да не се притеснява от нищо”, казала монахинята. “Гагарин е идвал нееднократно при мен, разказвала после схиигуменията. Идваше ми на свиждане, като при болен човек.” Последния път това се случило през есента на 1967 г. Юрий Гагарин пристигнал с три коли – в едната той, с другите водел лекари при монахинята. “Дълго си приказвахме. Беше много хубав, простодушен човек, като дете. Тогава му казах: Повече не лети, не трябва да летиш!” Той не ме послуша и смъртта го стигна бързо!”

Както е известно, Юрий Гагарин загива по време на тренировъчен полет на 27 март 1968 г.

Причината за катастрофата до ден-днешен не е напълно изяснена.”

 

Върху паметника на гроба на игумен Никон в двора на малката църква до гарата в Гагарин (Гжатск) са изсечени думите му:

“Жалейте и любите друг друга.”

Думи, може би толкова значими, колкото и първият полет на човек в открития Космос. Защото християнството учи – истинското небе е вътре във вас. Ето така действа Бог. Дава да се случи големият, видим подвиг, за да се открои в свое време и невидимият подвиг на обикновения енорийски свещеник от малкото руско градче. Игуменът с избелялото расо, който раздаваше круши и ябълки от овощната си градина на момчетата. Сред които със сигурност е било и момчето Юра.