Фермерът без ръце, който кара трактор, а на 44 г. стана и студент

Димитър Кунчев разказва за двете големи добрини, които злото му донесло

Той се казва Димитър Кунчев и е на 46 години. Ръцете му свършват до лактите, но когато срещне приятел или непознат държи да се ръкува с него. Тръгва към теб, готов да те прегърне. И го прави с цялото си сърце – усещаш прегръдката, а не усещаш ръцете.

Митко е от Столетово, Карловско и на тези години е сред най-големите производители в селото. Притежава 50 декара, върху които има маслодайни рози – 10 декара, череши, малко кайсии, тритикале, люцерна, а сега засажда върху 4 декара орехи. Помага си с малък китайски трактор, който е закупил със заем преди десетина година. Кара го сам. Има и мотор, с който препуска. Разбира се, управлява го сам. С фолксвагена си маневрира по-добре от поне половината шофьори. Как? Пъха си ръцете в решетката на кормилото и го върти. После с усвоени движения сменя скоростите.

Инцидентът, с който съдбата го вкарала в пътя, се случил, когато бил на 26 години. „Тогава бях, общо взето, хаймана. Нямах диплома за средно, скитах с приятели, преживявах от хазарт. Един приятел ме повика да му помогна да събере ябълки капушки за животните. Отидохме с каруца извън селото, той влезе в градината да събира ябълките, а аз се спрях до един трансформатор на полето. Трансформаторът отдавна не работеше – беше без сграда, без табло. Нямам никакъв спомен как и какво се случи. Помня само че от това място се събудих в болницата. Зачудих се какво правя там. Погледнах към ръцете си. Видях, че китката на едната ръка е почти отделена от нея. Другата беше почерняла и суха“, разказва Митко. Ампутацията станала в пловдивска болница.

Днес Митко смята, че ако не се е било случило това с ръцете му, е щял да продължи да пилее живота си. „Нямаше да се оженя за Дора, нямаше да се занимавам със земеделие“, посочва той двете най-важните неща, които му е подарил инцидентът.

След като останал без ръце, първата му работа била да си издейства разрешително от КАТ да управлява автомобила си. В продължение на месец всеки ден пристигал с колата си пред КАТ Пловдив и чукал на кабинета на началника. Искал да го повози, за да му покаже как добре може да шофира без пръсти и длани. Побъркал катаджиите с упорството си. Накрая шефовете започнали да си заключват стаите, когато разберат, че е в сградата. „Въобще не се отказах! Полудявах само като си помисля, че няма да ми позволят да карам мотора и колата си. Обичам скоростите, обичам да се движа. Не можех да си представя как ще живея без това.“

Накрая, благодарение на Васко Кръпката, Митко направил връзка с адвокатка от Съюза на инвалидите. Тя му съдействала да се срещне с лекар в Горна баня, който му издал медицинско, че е годен за шофьор.

Две години след токовия удар, бъдещият фермер наел заедно с един приятел поле с четири декара лавандула. Пазили растенията, после окосили и продали цвета. И изведнъж Митко се оказал с много повече пари, отколкото се надявал. Така разбрал какво трябва да прави оттук нататък. На следващата година закупил 4 дка земя, на която засадил лавандула, без да се отказва от наетата вече нива. После продължил да купува земя, на която засадил първо три декара рози, които по-късно закръглил на десет декара.

Преди 8 години засадил 2.5 декара орехи до двора на бившото ТКЗС и оттогава досега непрекъснато ги презасажда. Двамата с Дора не могат да си обяснят кой и защо минава след тях и чупи дръвчетата. Понякога са откривали фиданките измъкнати и оставени да изсъхнат. „Не знам на какво ни завиждат. На труда ли?“, чуди се Дора. А едно дръвче струва 20 лева. Затова тези дни Митко е започнал да засажда орехи върху 4 декара на свое място, което е оградил със сериозен плет от тел и маркучи. На това място са и черешите на семейството.

„Голяма мъка е земеделието. Няма хора за работа“, казва Митко. Около 30 на сто от жителите на Столетово са роми, но „те всички са майстори“. Да се хванат със земеделска работа е под нивото им. Единствено за розобера се намират работници, разказва фермерското семейство. Тази година обаче била лоша за розите и те дали едва 2 тона цвят от обичайно 4.5-5 тона. Иначе, цената била добра – към 3.80 лева. Стоте млади черешови дръвчета били обрани от Дора и нейна приятелка, а Митко ги продал на пазарите в Троян и Златица.

„Не мога да се нарека фермер“, казва той. „Работим с Дора, колкото да се издържаме. И да искаме да станем по-големи производители, не можем, защото няма работна ръка. Това е най-голямата мъка на земеделците – хората се отучиха да работят. Социалните помощи ги отучиха“, смята Митко. Учениците и младежите пък живеят в интернет. „Нали ги виждам! Понеже в Столетово няма заведения, надвечер се събират на пейките пред кметството. Всеки държи телефон и цъка нещо по него. Разменят си по някоя дума и после пак забиват в телефоните. Няма вече криеница, няма топка, няма детство. Има интернет“, обобщава тъжно земеделецът.

Междувременно, човекът с весело сърце и без ръце, разбрал, че ученето е важно. Взел дипломата за средно образование, а преди две години се записал като задочник в Аграрния университет. Изпитват го само устно по разбираеми причини. Засега най-ценното знание, което е придобил, е за типовете почви и торенето. Обяснява, че почвата на мястото, където сади орехите, е глинеста, което не е добро за дръвчетата. Затова вчера уговори работници да му докарат пръстта от един изкоп край селото.

Макар да казва, че има само две неща, които не може да направи сам – да си обуе чорапите и да си отреже ноктите, Митко неочаквано признава, че има моменти, когато му се плаче. Когато някой е хванал ножицата да ореже розите или черешите, а го прави грешно, точно тогава ръцете му липсват най-много. Да улови хватката на дръжките, да захване клончето на най-правилното място и да го отреже, където трябва. Когато започне да обяснява на помагача как се прави, а той не разбира и не разбира, на Митко му идва едновременно да се смее и да плаче. Тогава най-често избира да се смее. Защото да плачеш е лесно.