На този ден: Обещаваме депортиране на евреите, но Църквата и народът спасяват потомците на Давид

На 22 февруари 1943 г. България сключва спогодба с Германия за извозване на българските евреи към лагерите на смъртта

На 22 февруари 1943 г. България като съюзник на Германия във Втората световна война подписва спогодба с фашисткото правителство за депортиране на българските евреи към концлагерите. Най-будните и човеколюбиви българи, които не са никак малко в онези години, спасяват потомците на Давид, организирайки различни прояви за тяхната защита. Българската православна църква също застава с цялата си институционална сила и с авторитета на Пловдивския митрополит Кирил (бъдещият патриарх) и Софийския митрополит Стефан срещу изпращането на евреите на сигурна смърт в лагерите.

Актовете срещу еврейския народ в България започват още в края на 1940 г., наложени от подготовката за съюзничеството ни с Хитлер.

През декември Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя драстични ограничение за евреите у нас. Още тогава видни интелектуалци и общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов, подписват протестно писмо срещу закона, а в парламента законопроектът е остро критикуван от Петко Стайнов.

Икономическите санкции срещу евреите започват с налагане на еднократен данък от 20 до 25% върху имуществата на лицата от еврейски произход. Данъкът събира 1.4 млрд. лв. в българската хазна. Това е последвано от национализация на голяма част от имотите и имуществото на евреите, които срещу собствеността си са получили държавни облигации. Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в Българска народна банка, в които към март 1943 година са натрупани 307 милиона лева.

Отначало титулярите на тези сметки са могли да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Разпродажбите на еврейска собственост, особено в окупираните територии, са били съпътствани от масова корупция и директни кражби от страна на извършващите ги държавни служители.

На 2 март 1943 г. правителството взема решения за организиране на изселването, като изселените са лишени от българско гражданство.

Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от „стара България“.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части (под немско командване) в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Оттам нататък започва спасяването на евреите.

В Пловдив властта е депортирала близо девет хиляди души от „стара България“. Те е трябвало да бъдат натоварени на влаковете за Полша, но тогава се намесва се намесва митрополит Кирил. Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството.

Група от 42-ма депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев правят подписка в Народното събрание и оповестяват за депортираните до момента евреи, което е било скрито от народа. Потресът на българите принуждава правителството да отложи превозването на българските евреи към лагерите.

В това време се намесват Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“, които остро реагират срещу действията на властта. Българската православна църква е водач в съпротивата срещу фашисткият сценарий за изтребването на „божия народ“. Духовниците смятат, че гоненията на евреите са удар по самата България. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова.

Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти – през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо. Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара България“.