Да си спомним за Ивайло Петров и онзи смешен откъс за Вървинамайнатаси

Преди 11 години на 14 април 2005 г. ни напусна един най-добрите български разказвачи – Ивайло Петров. Колкото и страници да изчетете за колективизацията на селското стопанство в България през 50-те години на 20 век, нищо няма да разберете за емоциите от този период, ако не прехвърлите неговия роман „Хайка за вълци“. Това е една от най-силните книги на миналия век. Написана реалистично, с чувство за хумор, но също и с тъга, която те хваща. Образите в нея са майсторски изваяни и тя е четиво, с който българската литература се гордее. Но „Хайка“-та далеч не е единственото творчество на Ивайло Петров, всяка негова книга си струва отделеното време.

Той доживя до 82 години, до големите награди – за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов“ за 2002 г., „Златен век“ за принос в българската култура, „Йордан Йовков“ през 1990 г., Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2002) и много други. През 1994 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на град Добрич. През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен. Удостоен посмъртно със званието Почетен гражданин на Балчик на 24 май 2011 г. 

Предлагаме откъс от „Хайка за вълци“, копиран от chitanka.info.

Киро Джелебов Вървинамайнатаси

„(…) У Джелебови постоянно живееха учителки. Те биваха от различни краища на страната, дошли за няколко години в нашето забравено от света село да поемат старт към живота. Която пристигнеше първа наесен, кметът я изпращаше у Джелебови, както изпращаше там да нощуват и всички служебни лица от града. Една от тези учителки стана причина да лепнат нов прякор на Киро Джелебов. Като всички нашенци, и той псуваше, кажи-речи, на всяка дума, по повод и без повод, всичко, що виждаха очите му или пипаха ръцете му. А нашенските псувни, скромно казано, са една изящна словесност и тъй внушително реалистични, че, както казваше един шегобиец пришелец, като ги чуеш за пръв път, неволно се почесваш по някои части на тялото.

Първата учителка, която живя на квартира у Джелебови, се казваше Хортензия. Дълго време не можехме да запомним това странно име, което ни внушаваше такова страхопочитание, че когато го запомнихме, не смеехме да го произнасяме, за да не прозвучи в нашите уста неблагозвучно и грубо. Учителките изглеждаха като екзотични цветя сред нас и нашето село, лете потънало в прах до колене, а есен и зиме — в кал и сняг. Почти всички бяха от градове и на първо време така трудно свикваха и се примиряваха с нашия бит, че самите селяни, с вродено превъзходство и неприязън към „гражданята с бели ръчички“, едновременно ги укоряваха и жалеха: „Горките, защо ли са дошли да ги лаят кучетата и да ги ядат бълхите като нас!“ Не знаеха, че тези момичета бяха бедни и идваха при нас от далечни краища да припечелят, да си направят дом и семейство или да продължат образованието си. Хортензия например прекара три години при нас, без да си ходи през ваканциите, за да пести пътни разноски, и на четвъртата година се обади от Швейцария, където бе отишла да учи медицина. Тя бе от Кюстендил и често ни разказваше за този голям и приказен в нашите представи град, защото ние не бяхме виждали ни планини, ни бистри реки, ни минерални бани. И сега, когато ми се случи да видя обозначението на Кюстендил на географската карта, винаги си спомням за „госпоица Хортензия“, първата ми учителка, виждам я как предпазливо гази дълбоката и лепкава кал и шушоните й затъват догоре, как припка леко и грациозно с нас из полето в бяла блузка и черна пола, мъничка и стройна, с прическа „а ла гарсон“ като момче, чувам как ни вика по имена с нежен глас на флейта, усещам уханието на дрехите и ръцете й, ухание на цвете сред нашите калпачета и цървулки, вмирисани на тор и прах.

Първата сутрин, разказваше отпосле стрина Танка, учителката притичала разплакана при нея и рекла:

— Хазайке, напускам ви! Ще извинявате, но повече не мога да остана при вас.

— И защо ма, учителке? Снощи си пристигнала, а сега искаш да си отиваш. Да не си видяла змия в къщата ни?

Учителката й разказала как заспала едва на разсъмване, а преди малко я събудил гласът на хазаина. Понадигнала се от леглото, видяла го да стои срещу прозореца на стаята и такива думи й наговорил, че не могла да ги повтори. Стрина Танка хич и не се досетила каква е работата, та изгоряла от срам пред момичето. Мъж с три деца, пък да приказва такива срамотии на чуждото момиче, това умът й не го побирал. Намерила мъжа си в обора и здравата го смъмрила. Като чул в какво го обвинява жена му, Киро на свой ред пламнал от срам и се заклел, че не е зърнал учителката, камо ли да й каже нещо. И в прозореца й не е зяпал, ами видял една мишка на корниза, от ония, дето се въдят цяло лято в темела на къщата и ни с вода се изтребват, ни с отрова. Стои си на корниза и в очите те гледа, сякаш на инат ти прави.

Стрина Танка веднага се досетила какво и как е рекъл на мишката, нахокала го друг път да си затваря „мръсната уста“ и изтичала при момичето да го успокои.

— Че туй ли било ма, учителке? Ами че то туй нашите мъже наместо добър ден го казват. Видял една мишка бати ти Киро, та й се заканил, а ти си ревнала.

Като познавам неотразимото художествено внушение на нашенските псувни, на които дядо ме учеше още в предучилищна възраст, представям си колко недвусмислено е прозвучала заканата му, отправена в ранно утро срещу прозореца на учителката:

— Ах, маменцето тиии, да ми паднеш в ръчичките, жива ще те разчекна!

От този ден Киро Джелебов се разболя, както страстният пушач или наркоманът се разболяват, когато ги лишат от тютюн или наркотик. Чуждото момиче, „хубаво като капчица“, му внуши такова уважение към себе си, че изведнъж осъзна цинизма на своя навик, засрами се и реши да го изтръгне завинаги от себе си. Ала навикът, както знаем, е втората природа на човека, а тя е по-силна и по-истинска от първата. Втората природа бе покълнала в душата му от люлката и бе пуснала такива яки корени, че само някой заклет светец можеше да се излекува от нея с цената на доживотно мълчание. Това означаваше за Киро Джелебов да се роди отново, и то при условие, че учителката ще живее у тях, за да го възпитава от пеленаче. Въздържанието му се превърна в жива болест, която го направи нервен, дребнав и заядлив. Трябваше да се съобразява с учителката дори когато тя биваше в училището, защото му се струваше, че ще го чуе и ще се разплаче от срам и обида. Само в съня си можеше да се наслади докрай на свободата на словото и по цели нощи нареждаше такива псувачески шедьоври, които стрина Танка слушаше с възхищение. Но ето че положението стана неудържимо и Киро Джелебов се опита да залъгва навика си, както пушач се опитва да го залъгва с незапалена цигара, с бонбончета или семки. Започна да заменя истинските псувни с по-невинни ругатни като например „твойта верица душманска“ или „да ти таковам таковата“, но това абстрактно таковане съвсем не можеше да удовлетвори насъщните му потребности. Най-после, след дълги творчески несполуки, намери един израз, който му се стори пълен синоним на класическата нашенска псувня. Този израз, подобно на модерното изкуство, бе изпълнен от край до край с подтекст, т.е. с него можеше да каже по езоповски това, което желае, а, от друга страна, никой не можеше да го упрекне в цинизъм или в старомоден реализъм: „Върви на майната си!“

Нашенските зевзеци бяха наблюдавали много изкъсо неговите словотворчески усилия и щом чуха този израз два пъти от устата му, веднага го лепнаха върху честното му име.“