Родно овцевъдство – хем като в Стария завет, хем с ушна марка

Фермерите най-често нямат работници, доят на ръка, липсват им пасища

„Мисля, че хората тук не си отчитат реалния труд. Ако го направят, ще се окаже, че работят за една средна заплата.“ Това коментира вчера по време на Изложбата на маришките овце в Аграрния университет в Пловдив Ангел Вукодинов – известно лице в земеделието, бивш председател на Националната асоциация на зърнопроизводителите. Той участваше в събитието с животни от фамилното стадо от породата Вакла маришка овца.

Как се справят овцевъдите – приоритетните за министерството фермери? Имат ли работници, осигурени ли им са пасища, печелят ли, доволни ли са, че са избрали този бизнес? Бизнес ли?

Овцевъди най-често стават онези, чиито дядовци някога са имали същия поминък. Оборите им са стари, потегнати и схлупени. Повечето от тях нямат доилни агрегати и затова ръцете ги болят. Нямат и работници и щастливи са тези, които имат като помощник някой от семейството. Почти всички на практика живеят точно до овцете в някакви пригодени стаи или фургони, за да наглеждат богатството си. Основните им приходи са преди Великден и Гергьовден от продажбата на агнета. Каквото съберат тогава е за цяла година – за техните семейства, но също и за храна на овцете. Имат приходи и от млякото, но те са слаби. Доста от овцевъдите нямат пасища и това им е много сериозен проблем. Но най-общата черта за всички е, че обичат животните, защото иначе не биха издържали на този природен живот със съвременни правила, в които има ушни марки, подаване на заявления за подпомагане, издаване на фактури и т.н. В овцевъдството България е останала някъде из библейските страници.

Стефан Димов от Стряма например притежава стадо от 115 вакли маришки овце. „Аз ги паса, аз ги доя, аз ги стрижа, аз ги храня“, описва той накратко заниманията си. Неговите животни спечелиха наградата „Най-добра развъдна група“ при шилетата. „Нямаме пасища, не ни дават. Водя овцете край пътищата и каналите.“

Семейната фермата на Ендреви от Златитрап е сравнително голяма – с 300 овце-майки. За тях се грижат 3-ма от семейството плюс двама работника. В Златитрап няма пасища, „изораха ги“, обяснява Тома Ендрев. По-лошото е, че овцевъдите трудно успяват да наемат земя, защото арендаторите непрекъснато вдигат цената на рентата. Семейството е наело 500-600 дка за овцете и за земята плаща по 30 лв. на декар. „Досега няма забогатял овцевъд“, уморено отговаря на въпроса Ендрев.

Мария и Трендафил Петракови от Войсил са младо семейство с три деца. Имат 117 овце и също нямат доилен агрегат. (През лятото Мария е кандидатствала по мярката за дребните фермери 6.3 и се надява проектът им да спечели, за да си закупят агрегат и да направят и други инвестиции.) Ако питате имат ли работници – не, двамата са такива. Започнали са с кредит преди шест години. Рефинансирали са го и продължават нататък. Имат пасища. Трендафил живее във фургон край обора извън селото. Казва, че работният му ден е 20 часа.

Как се развива овцевъдството в Европа и по-точно в Испания продължи с разказа си Ангел Вукодинов:

„Преди година ходих в Испания за обмяна на опит с Националната асоциация на овцевъдите. Видях в Испания едни от най-съвременните технологии и най-модерните овцеферми. Посетихме доста стопанства. Отговорът е един – там се прави индустриално отглеждане. Няма го точно този елемент, който търсим тук със запазване на местните породи, със запазване на традициите, с качеството на млякото и месото. Там всичко е индустриализирано. Агнетата например въобще не бозаят от майките. Хранят ги с изкуствено краве мляко. (А какво на вкус е испанското агнешко месо е друг въпрос). При този подход има икономическа ефективност, но ако се приложи масово у нас се губи националното, българско отглеждане на овце.“

Ангел Вукодинов нарече овцевъдното си стопанство хоби, въпреки че размерът му не е любителски – общо към стотина овце-майки. „Отглеждаме за удоволствие, за хоби, за консумация от нас и работниците, и спазване на традицията“, добави той.

„Скъпо ми излиза. Общо взето целта ми е да съм на нула. Направили сме си собствено култивирано пасище около 40 дка на наета земя. То е оградено, затова инвестициите са повече. Надявам се през следващата година да направим и поливна инсталация, защото през тази година сушата беше голяма и трябваше сериозно да подхранваме животните, което не е характерно за през лятото. От общинския фонд ползваме 65 дка, които ни се полагат, но там изкривяването е много сериозно. Ние реално ползваме едни 35 дка, които очертаваме, защото само толкова са годни, въпреки че плащаме наем за всички декари. Така че икономически ефект от общинските пасища няма. Поддръжката, окосяването, които плащаме общо взето изяждат приходите от обвързаните плащания и субсидиите за автохтонните породи.“