„Хобит“ – филмът, в който влизате

Ако го пропуснете, Коледата няма да е истинска

Ако някой ви каже, че „Хобит: Неочаквано пътешествие“ е една измислица, която може да залъже само децата, идете и го гледайте. Ако ви каже, че филмът е пълен с батални сцени, няма да ви измами, но все пак идете и го гледайте, въпреки тях. Ако ви споделят, че е много як филм, може да продължите да четете, защото точно за това ще си говорим сега. И след като стигнете до края, идете и го гледайте по-скоро. Защото той си е истински коледен подарък за 2012 година.

В историята на света на Дж. Р. Р. Толкин, „Хобит“ предшества „Властелинът на пръстените“. Филмът не е толкова героичен като трилогията, в него не става въпрос за спасението на света от сянката на злото, а за спасението на кралството на джуджетата. А джуджетата са си колоритни образи с прекалено много коси и бради, вироглави, лакоми, верни и бездомни. Сред тях отново е вълшебникът Гандалф, който ги придружава и напътства, без да се натрапва, помага им и отвреме-навреме ръси някоя мъдрост с най-простичките думи. Сред главните герои във филма е Билбо Бегинс, чичото на Фродо от „Властелинът“, който най-малко от всички иска да стане герой.

Предисторията на фентъзито на Толкин е, че джуджетата са имали две държави градове, които са загубили. Едната е била в Самотната планина, където обаче пристигнал най-великия дракон Смог, с огън и разруха превзел кралството, и заживял сред златото и скъпоценните камъни на джуджетата. Втората държава – Мория, пък била нападната от орки. Кралят на джуджетата е дядо на Торин Дъбощит – главното джудже и водачът в групата. … И така, Торин повежда 12 джуджета към Самотната планина, за да си върнат кралството. Гандалф ги придружава, а по прищявка на вълшебника, като спътник е поканен и хобитът Билбо. Билбо, хм, той си обича удобната къща, спокойствието и вкусната храна и, разбира се, отказва да подпише договора с джуджетата в качеството му на „разйбойник“. Началният епизод на филма може да влуди всеки практичен човек. И има защо – джуджетата нахълтват в дупката на Билбо, без да ги е канил, изяждат всичките запаси в килера му, леят бира и ръсят храна, докато се хранят. А накрая подхващат игра с чиниите от сервиза на майка му, но показват сръчност, от която започваш да ги уважаваш. Тогава има и един момент, който лично мен ме хипнотизира – когато джуджетата запяха тъжно за родината си – за дървета, луна и звезди, а в това време камерата показа нощното звездно небе и комина, от който летяха искри.

Нататък филмът е история на пътешествието на джуджетата, Билбо и Гандалф. Торин Дъбощит всъщност се играе от доста симпатичен артист, за който е въпрос на вкус да кажеш дали и по-привлекателен от Арагорн или му отстъпва с малко. Както и да е, гледката е приятна. Билбо по-скоро прилича като поведение на добре възпитан англичанин от провинцията. Гандалф си е Гандалф – добър мъдрец-чудак, който е толкова велик, че изобщо не демонстрира силата си. Елфът-принц на Ломидол Елронд, който се появява епизотично заедно с Галадриел и Саруман – и тримата впечатляващи. Първият с великолепната си сдържаност, тя – със светлината и интуитивността си, и Саруман с властното си и подмолно присъствие.

Две фрази останаха в сърцето на публиката. Едната беше, когато Гандалф обясняваше защо е избрал Билбо за придружител. Без да е точен цитатът, вълшебникът каза, че Билбо не е герой, но прави малки, добри неща, и това му вдъхва кураж, защото ежедневното добро е като въздуха и водата. Нещо без което не можем, но което не забелязваме.

Другият семпъл, но забележителен момент беше, когато Билбо обясни защо смята да продължи с джуджетата по опасния им път. „Аз имам удобен дом, книги, които обичам, мое легло, стол и т.н. и ще дойда с вас, защото вие нямате това, изгонили са ви от домовете ви. Искам да ви помогна да се върнете вкъщи“. Нещо такова каза без патос Билбо и порасна в очите на джуджетата и, да, на публиката.

Четвъртата сцена, заради която забравяш къде си, и с която влизаш директно във филма, е когато Торин тръгва срещу предводителя на орките Азог Осквернителя – един от последните епизоди. Решителността на джуджето, сините му смели очи, музиката, свирепите тигрови очи на Азог – предизвикан, учуден от тази безсмислена храброст, ехиден и готов за битка. Всичко това се слива в едно и зрителят директно със сърцето си усеща вечната битка в живота между ранимото, но смело Добро и наглото и силно Зло. Торин пада, губи, той очевидно е по-слаб е от противника си. Но точно преди да загуби главата си, хобитът, който не иска да е герой, който предпочита да е в уютната си дупка, неусетно за самия себе си, се хвърля да го защити. Не защото е смел, а защото когато вършиш постоянно малки добри неща, в един момент съдбата ти дава шанс да направиш голямото добро.

Филмът е прекрасен с посланията си. Сюжетът му е пълна измислица, приказка, невъзможна реалност. Но действията на героите са от истинския живот. Животът е пълен с орки, които някога могат да станат хора, но не и сега. Гандалф винаги съществува, макар да сме го срещали под друго име. Пред нас винаги има избор дали да останем в удобната си дупка или да поемем по пътя, който не знаем къде ще ни заведе. И т.н.

За съжаление историята на „Хобит: Неочаквано пътешествие“ е разказана наполовина. Филмът завършва с окото на дракона Смог, без дори да го видим целия. За радост, ще имаме някога, дано скоро, удоволствието да изгледаме продължението, когато Питър Джаксън го направи. Но така беше и с „Властелинът“ – три серии, три подаръка. Радвам се, че филмът не е бил пресиран, за да стане наведнъж. Още много неща мога да напиша за него, но нищо не може да се сравни с удоволствието да се гледа. Затова – идете и вижте!