Моделът на Йосиф Делгянски за разпределяне на субсидиите след 2020 г.

Зърнопроизводителят от Раковски за завистта и престъпното разходване на европомощи. Предлага и рецепти за промяна

Г-н Делгянски, върви обсъждане каква трябва да е ОСП след 2020 г. Какво е вашето виждане?

Считам, че позиция на България каква да е Общата селскостопанска политика след 2020 г. трябва да бъде обобщена от министъра на земеделието, след като събере мнението на всички браншови организации. Той обаче трябва да се позове на сериозен анализ от аграрни икономисти. Аз като зърнопроизводител мога да изкажа лична позиция защо смятам, че директните плащания на площ трябва да останат. Ние произвеждаме борсови култури – пшеница, царевица, слънчоглед и рапица. Те се добиват в цяла Европа и въобще в света. Ако ние искаме да реализираме зърното на световните борси, нашата себестойност трябва да е такава, че то да бъде продаваемо. Цените на зърнената продукция зависят от много фактори. В себестойността участват материални и трудови разходи. В последните години и особено в селското стопанство цената на труда расте с бързи  темпове. Заплатите в зърнопроизводството на агрономи и трактористи са нараснали с 30-40% и в момента са средно между 1200 и 1500 лева. Материалните разходи също растат всяка година чрез увеличението на цените на торове, препарати и горива. Особено важна за нарастване на производителността на труда е  организацията на производството. Фактор в ценообразуването са и почвено-климатичните условия. Зърнопроизводителите успяхме да увеличим производителността благодарение на комасирането на земята и на техниката, която закупихме. Голяма част от бранша се сдоби с високопроизводителни комбайни и трактори, с което донякъде се улеснява прибирането на продукцията и обработките, и се намалява себестойността. Но върху другия важен фактор – климатът, не можем да въздействаме. Условията за отглеждане при по-северните държави са по-добри. Когато у нас валежната сума е под минимума, въпреки че сме направили разходите, необходими за получаването на един добър добив, резултатът намалява, а оттам се увеличава себестойността на продуктите. Ако си направил разход за получаване на 600-700 кг от декар пшеница, а си добил под 500 заради лоши климатични условия, вече си назад спрямо държавите с благоприятен климат. Това е същността на директните плащания – да може в подобни години стопаните да бъдат подпомогнати, така че храните, които се произвеждат, да са на поносима цена. Оказва се, че почти няма държава, в която земеделците да не се подпомагат под различни форми. Така че ако ние искаме да развиваме зърнопроизводството,

директните плащания при всички случаи трябва да останат.

Те са единствените пари, които идват направо при производителя. Само чекваш графата в заявлението за подпомагане и ако си работил земята по правилата, които са поставени от Европейския съюз, получаваш тази субсидия.

Именно благодарение на субсидиите, които получавахме през тези години, ние успяхме да развием сектора и да увеличим рентите.

Как се увеличиха рентите в годините?

Много пъти съм казвал, че субсидията, която получаваме, отива при собствениците на земя. Така че тези милиард и сто-две милиона лева са за собствениците.

Първата рента, която съм платил преди години, беше 5 лева, а сега е 30.

Виждате, че шест пъти се е увеличила благодарение на европейското подпомагане, а и на това, че ние все пак успяхме да увеличим добивите. Сега много се страхувам, че вместо да надграждаме постигнатото, можем да завием в неправилната посока. Другият фактор, който управляващите трябва да знаят, е, че при 36 милиона декара обработваема земя, 28 милиона са заети със зърнено-житни култури. България просто няма възможност да се върне в бленуваното минало на ТКЗС-та, колкото и голяма да е носталгията към вкуса на българския домат и така нататък. Защото едно време първо, имаше гарантиран пазар. И второ, имаше много работна ръка. В момента производството на зеленчуци и плодове е възпрепятствано от нямането на работници, като тук не говоря за квалифицираните. Пресен пример от тази година е брането на розите. Надницата тръгна от 1 лев на килограм, стигна до 1.50 лева и накрая розите останаха необрани. Защото в един момент собствениците на насажденията стигнаха до извода, че по-добре да окапят цветовете, отколкото да плащат на хора, които му стават не просто съдружници, но взимат и по-голямата част от дохода. Така е и в плодовете, и в зеленчуците. Затова отрасълът зърнопроизводство за държавата трябва да е стратегически. Браншът не само че обработва 77% от земята, но и осигурява евтина прехрана на населението, защото хлябът ни е с най-ниска цена в Европа. Зърното има участие и в добиването на месо и сирене. Качествените български храни са евтини спрямо европейските, а това се дължи и на директните плащания.

Говорите така като че ли зърнопроизводството у нас е застрашено. Нима не знае всеки, че то е стратегически отрасъл?

Такъв е, но когато тръгнахме стремително да се развиваме, се получи една завист. Започнаха приказки, че сме забогатели много бързо. Аз мисля, че това нито е за срам, нито е за упрек, защото когато един човек си плаща честно данъците и рентите, това трябва да бъде гордост за България. Защото имаме един отрасъл, който е достигнал световно равнище. Запомнил съм един от уроците по икономика, който казваше, че за да бъде ефективно селското стопанство на една държава, заетите в него не трябва да са повече от 2-3%. У нас сме постигнали това и сега искаме по изкуствен начин да увеличаваме процента като раздробяваме земята. Политическата цел е субсидиите да стигнат за повече хора. Раздаването на субсидии без да има икономически ефект е самоцел, която обаче трябва да бъде на социалното министерство. Реалното земеделие е бизнес, който се конкурира с производителите по света. Ние трябва да сме горди, че нашият сектор издържа на тази конкуренция с цените и качеството.

Ако ние не извършваме нашата си дейност, България ще стане пустиня

– 28 милиона декара ще запустеят и тревясат, ще има пожари като онези, които ставаха преди повече от десет години заради това, че земята не се работеше. Ако оттук нататък не ни се пречи, ще започнем да надграждаме.

Да обобщим: Според вас директните плащания на площ трябва непременно да се запазят?

Не само да се запазят, но и да се увеличат. Когато влизахме в ЕС бе казано, че ние ще достигнем директните плащания на останалите държави, които получават субсидия средно около 30 евро на декар. При всички увеличения през годините, ние достигнахме до 29 лева на декар, което е наполовина на средноевропейските плащания. Но виждате, че все пак продължаваме да продаваме на световния пазар. Важно е тук да кажа, че според мен

не трябва да има таван на плащанията,

само България въведе това ограничение. В крайна сметка всеки декар земя си има собственик, а производителят прави разходи, има ангажимент. Мисля, че таванът ще доведе до увеличаване на пустеещите земи. А най-главното средство за производство е земята. Ако не получаваме субсидии за декарите, които обработваме, не можем да добием евтина продукция. Оскъпяването на зърното ще направи неконкурентни и преработвателните предприятия. И тук стигаме до философския въпрос: Кое е първо – яйцето или кокошката? Преведено към нас, искам да кажа, че по-важно е земеделието, а след него идва преработвателната индустрия. Ако ние произвеждаме суровина с по-висока себестойност, това ще повлече надолу и преработвателите.

Има виждане, че средствата за Програмата за развитие на селските райони трябва да се увеличат. Споделяте ли го?

Чета много мнения, а сред тях има и такива за прехвърляне на повече европейски средства в Програмата за развитие на селските райони (ПРСР). Според мен обаче е задължително да се направи ревизия. Тя трябва да обхване началото на прилагане на програма САПАРД и да достигне до днес, когато сме във втория програмен период. Трябва да се види колко и какви проекти са финансирани и кои от направените инвестиции са жизнени и функционират. Нали основната цел на подпомагането е да се създаде земеделие, което да е устойчиво, да създава блага, работни места и да произвежда по-евтини храни?

Смятам, че 60% от проектите, които са минали, не са жизнени и не работят.

Значи, там е наложително да се направи някаква промяна. Според мен трябва оттук нататък ангажиментът на бенефициентите да е поне 15-20 години. Когато правиш инвестиция за милиони, ангажиментът не бива да бъде петгодишен. За земеделската техника би могъл да е кратък, тъй като тя се амортизира бързо. Но оборудването в едно предприятие не може да се амортизира за пет години. Другата грешка в ПРСР е, че тръгнаха да се правят много преработвателни предприятия от хора, които нямаха нито суровина, нито пазар, нито опит. Така се усвоиха едни пари, при това със завишена цена на инвестицията, а след пет години изградените цехове се обявиха за продажба. Това фактически изкривява задачата и ролята на подпомагането в земеделието. Трябва при създаването на едно предприятие, всеки, който се нагърби с тази дейност, да знае своята отговорност. И ако не може да я понесе – да върне парите. 

Виждате ли други неща, които ви дразнят при раздаването на субсидии?

Не искам да се случват разхищения като тези с прословутите тикви. Не ми харесва и това, че при плодовете се раздадоха прекалено много средства, без да се изискват резултати като добиви от декар. Според мен, за да бъде справедливо субсидирането във всички отрасли,

трябва да се подпомагат 30 процента от разходите на всяко производство.

Тогава никой не може да каже – онзи взима много, аз – малко. Ако в ябълковото производство разходите са 800 лева, нека производителят да получи субсидии в размер на 240 лева. Но срещу тези 800 лева, той трябва да има перфектен като количество и като качество добив. Между другото, най-ниско е субсидирането на ябълките в Полша. Защо? Защото производителят получава достатъчно доход от продукцията. Ако си направил едно ябълково насаждение както трябва – с капково напояване, с мрежи против градушка и неприятели, добивът ще е максимален. При цената, която ще получиш, и доходът ще е максимален.

Но как ще се изчислят тези 30% след като например разходите за растително-защитно третиране от струпясване или друг вредител в различните райони ще са различни заради микроклимата?

Ако си направил 10-те задължителни пръскания срещу струпясване, защо разходите да са различни? Но ако не си ги направил и плодовете са с лошо качество, не трябва да получаваш субсидия за 30-те процента разходи.

Това не означава ли да се раздуе още повече администрацията с цел контрол?

Не, ако отчиташ разходите си с документи, защо да се увеличава администрацията? Трябва да се субсидират производства, които са на светло и чиято продукция е за преработвателните предприятия. Защото за реколтата, която е качествена и е за прясна консумация, производителят ще получи достатъчно доходи. Например оранжерийните краставици през зимата и доскоро не бяха падали под 3 лева. Когато производителят си разбира от работата и е извадил голямо количество продукция, той е получил огромни доходи. Неговите разходи могат да се докажат. Нали затова имаме Институт по аграрна икономика? Там могат да изчислят за всяка култура средни разходи за средни добиви. Това ще бъде добре и за фермера, защото той ще знае, че ако надскочи средните добиви, ще има добра субсидия. Ако се направят качествени анализи, мисля, че нещата могат да си дойдат на мястото. Ще дам пример със зърнопроизводството. Горе-долу разходите на декар са 100-110 лева без рентата. С нея – 140 лева. В добрия случай трябва да изкараме 500-550 кг пшеница от декар, за да можем, като покрием част от разходите със субсидията, да ни останат 10-15 лева печалба.

Г-н Делгянски, неведнъж сте казвал, че трябва да има райониране и то да е обвързано със субсидиите. Все още ли мислите така?

Много съм разсъждавал по този въпрос. Липсата на райониране донякъде се компенсира от необлагодетелстваните райони. Аз обработвам и земи в Балкана и се налага с печалбата от полските посеви да покривам загубите в необлагодетелствания район. Но това не е справедливо. Стигам до извода, че

трябва да се субсидират култури, които са подходящи за отглеждане в определени райони, в които друго не вирее.

Например в Средногорието или Казанлъшко, където има благоприятни условия за отглеждане на маслодайни рози и лавандула, производството им трябва да се субсидира. Не трябва обаче да се подпомага в същия размер лавандула, засадена в Добруджа, каквито случаи има. Защото върху земята на Добруджа става всичко. Подобен пример може да се даде и с памука. При тази култура имаме лимит от 33 хиляди декара. Отглеждането му обаче много бързо се разрасна. Започнаха да го сеят в Западна и в Северна България. А предишни изследвания бяха доказали, че най-добрите райони за тази култура са Чирпанско, Хасковско и отчасти Пловдивско. Не че не може и другаде да се отглежда, но добивите ще са ниски. Само че вече две години памукът се субсидира без да се търсят никакви резултати. Това е пълно безхаберие! Не може да даваш един куп пари и да не чакаш резултат. Понеже колегите вече са наясно с тази ситуация, започнаха да сеят памук. 160 лева субсидия без никакви условия! Правят някакви минимални разходи и са на печалба. Аз виждам смисъла на субсидирането така: Получавайки пари, за една до три години трябва да постигнеш трайни резултати и с всяка година да надграждаш това, което правиш. Министерството може да направи районирането като плаща по-високи субсидии там, където земята и климатът са подходящи за конкретни култури. Така няма да имаме безразборно земеделие с цел получаване на субсидии и селското стопанство ще стане по-подредено и с по-високи добиви. Същото важи и за трайните насаждения. В момента всеки засажда каквото си поиска без да е съгласувал с Института по овощарство например дали еди кой си вид е подходящ за неговата земя и микрорайон. Преди години се знаеше, че Силистренско е подходящо за кайсии, Кюстендилско – за череши, Сливенско – за праскови, Троянско – за сливи, Пловдивско – за ябълки и т.н.

Какво мислите за биоземеделието? 

Нямам нищо против него, но там изтекоха много пари. Да регистрираш стотици хиляди декара пасища като био, а те поначало са си био, и да получаваш огромни субсидии,

това е просто кражба на пари.

Това е престъпление към останалите земеделци, защото се получава нелоялна конкуренция. Определени кръгове получават едни пари без да имат съществени разходи и с тези лесни средства излизат на пазара на земя и където си поискат. Нека министерството направи анализ къде са тези пасища, кой ги владее и какво постигаме от тях.

За животновъдството нищо не казахте?

Това е отрасълът, който иска най-много инвестиции. На Запад няма крава, която да дава по-малко от 30-35 литра мляко, но за това са необходими куп условия – инвестиции в поголовието, в оборудването, в храненето. Малко са фермите, които могат да се сравнят с европейските и да са конкурентни на пазара.

Как се развива вашето стопанство?

Аз от десет години не съм подготвял проект за машини. Сам си ги купувам, без да ползвам програмата. Три пъти съм обновявал със собствени средства машинния парк. Техниката ми излиза на сметка, защото не се ядосвам от голямата бюрокрация. Но, за да мога да я купувам, ми помагат и директните плащания, както и добрите резултати от производството.