Сидеров на сцената – за кратко и завинаги

Колко надалеч може да види лидерът на „Атака“? Отговорът – след броени дни

Волен Сидеров много добре знае, че не съществува политически субект, който може да се нарече „независим“ и да изпълни със смисъл това понятие. Зависимостта е като въздуха: дишаш я – и живееш на политическата сцена. Издишваш я – и умираш.

И тъй като „Атака“ е най-малката политическа партия в Парламента, нея я гледат с четири очи да не извърши някоя пакост. Но също така ѝ се радват. А когато започне да се държи като капризно дете – както днес в Народното събрание, ѝ прощават. Няма радост без детето „Атака“, няма и бъдеще без него за този Парламент.

Пак днес обаче Бойко Борисов плесна по врата Сидеров и му каза да не се прави на дете. Вярно е, че в последните седмици лидерът на „Атака“ стана неузнаваем. Забелязахте ли колко възпитано отговаря на медиите? Усетихте ли самоконтрола му? Това не е той!

Или по-точно – това е точно Сидеров, претърпял своята метаморфоза. За което, подозирам, е помогнала една силна илюзия. Илюзията, че съдбата неумолимо го тегли към премиерския стол. Някой ден или в някой сън.

Досега Волен беше бунтар, патриот, гневен оратор и направо хулиган. Преди и след тези избори той заприлича на агънце, изглаждайки собствените си ръбове. А ръбовете на Сидеров направо режеха.

Днес обаче „Атака“ разбра, че играта свърши. Партията е пред конкретен избор. Бъдещето ѝ държи късата и дългата клечка, а Сидеров ще трябва да реши дали да подкрепи нов експертен кабинет, излъчен от БСП и ДПС, или проектоправителството на ГЕРБ. И двете решения касаят няколко съдби – това на България, това на Станишев, Лютви Местан и Бойко Борисов. И неговото собствено като лидер на „Атака“.

Колко надалеч можете да видите г-н Сидеров?

Сложно политическо уравнение трябва да реши лидерът на „Атака“. То е пълно с неизвестни. Сидеров трябва да поръча социологическо проучване сред симпатизантите си, което да отговори на въпроса какъв процент от тях биха подкрепили обръщането му към ДПС и БСП, обилно полято в захарния сироп на отговорността. И съответно – колко биха го обявили за предател. Сидеров трябва да проиграе в главата си всички възможни ходове на всяка една от парламентарните фракции. Да предвиди непредвидимите протестиращи, реакцията на големия бизнес, меките синдикати, дори и намесата на Русия, на САЩ и на европейските лидери. На европейските партии също. Нагласата на милионите български мигранти. Дори цените на електроенергията. Поведението на президента. На Алексей Петров също. Трибуната на личните му врагове Капка и на Димитър, и на служебния Валери Симеонов. И не на последно място – Сидеров трябва да заложи някъде в тази задача и собствената си биография. Защото със сигурност в нея има тайни, които могат да го унищожат. При демонстрираните в предизборната борба средства за подслушване и проследяване, Сидеров може да е сигурен, че в някое чекмедже лежи флашка за него. Чие е това чекмедже обаче?

Не знам дали Волен Сидеров е узрял за истината, че житейските поражения са най-нищожни и леки, когато правиш това, което е извън сметките. Когато действаш по съвест.

Съвест? Има такава дума в книжовния речник. В политическия се среща по-често и затова е девалвирала. Ако Волен се върне към корените на думата и разбере тайният ѝ смисъл, тогава няма нужда да решава уравнения. Отговорът ще се появи – извън емоциите, извън сметките, извън плановете за бъдещето и най-вече – извън заблудите на днешната мъгла. Точно сега и в този момент Волен Сидеров получава за кратно и завинаги главната роля в сериала „България“. Как ще я изиграе? Скоро ще видим.