Ако душата на Странджа плаче, разумът става жалък
Ако душата на Странджа плаче, разумът става жалък.
Душата на Странджа е по-велика от всички директиви, анализи, преценки и действия на администрацията. Защо БАБХ я пренебрегна? Защото работи в кабинети, пред компютри, с преводи на възможно най-сухия език в света – този на нормативите. Работи със страх да не сбърка. Умът щрака, но въображението е мъртво. Козичките са на електронни снимки. Не можеш да ги пипнеш, помилваш, нахраниш, издоиш, да ги гледаш как припкат, как хрупат, ближат козлетата и те гледат в упор. А когато козичките са само една мъртва снимка, лесно можеш да им издадеш смъртната присъда в името на разума.
Но тонове служебна документация не струват колкото една сълза на възрастна жена от Странджа.
Тази сълза разплака сърцето на българите, в нейното море ще се удави навярно шефът на БАБХ. Той вече се дави.
Колко струва разумът, ако няма съчувствие? Нищо, кръгла нула.
Малко състрадание би било достатъчно, за да се опитат други мерки срещу чумата, а не най-лесните – бърза смърт за болни и здрави животни. Защо министерството реши, че като плати на местните, те ще се усмихнат? Защо мисли, че рационалното е по-важно от емоционалното? Кога човек е все едно мъртъв, но е жив?
Сега говорят, че комуникацията била нарушена. Комуникация? Може ли да има по-найлонова дума? Нима леля Дора комуникира с козичката си като я прегръща с ужас, че ако я пусне, ще я убият?
Истината е, че понякога човек иска да плаче, за да се успокои, че е все още жив. Иска да защитава бедните и нещастните, за да намери някакъв по-ценен смисъл на живота си. Странджа, чиято душа видяхме да наднича в очите на хората й, ни проговори и разбуди. Видяхме я, чухме я, усетихме я и ни заболя. Дано спонтанните протести в страната спрат безумието в онзи див, красив и толкова жив български край, който може да бъде опустошен. И след този урок, разумните да бъдат поканени на деловата маса, за да решат със състрадание към хората, голяма част от които нямат дори банкови сметки, как да се спре болестта.