Константин Иречек – красив чех, със светъл ум

На 24 юли 1854 г. във Виена се ражда големият приятел на България Константин Йозеф Иречек. Той е автор на първата научно подготвена „История на българите“, написана още докато сме под османско робство. Книгата обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том „История на българите“ (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.

За Иречек проф. Михаил Арнаудов пише: „Константин Иречек спада към една „династия от учени“, като син на чехския историк и държавен мъж Йосиф Иречек и внук на знаменития славист Павел Шафарик. От младини той се движи между най-знаменитите чехски и много европейски мъже на науката, политиката и литературата, добива най-широко образование и проявява страст за научна работа, която трае до края на живота му (1918). Ранната му умствена зрялост и удивителната му начетеност проличават още в първото му крупно научно дело, неговата „Българска история“, излязла едновременно на чехски и немски в 1876 година.“

Иречек пристига у нас, когато е на 25, а на 27 става български министър на просвещението. През времето, което прекарва в България славянският аристократ, който е и изключително обаятелен като човек и мъж, обикаля из страната ни и работи активно по изграждането на Държавната печатница, по възобновяването на Българското книжовно дружество в София, като от 1884 г. е негов редовен член. През 1881-1882 г. е и министър на просветното министерство. Народната библиотека, Народният музей, БАН и други са получили своя начален старт благодарение на неговата настойчивост, познания, амбиция и удивително трудолюбие. Пише и три книги за България и историята ни. И така добре ни опознава, че неговите констатации за българския дух звучат правдиво и днес, нищо че оттогава са изминали много години. 

Иречек си тръгва от България през септември 1884 г. Преподава всеобща история в Карловия университет в Прага, а от 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Никога не изменя на най-вълнуващата го тема – историята на българския и сръбския народ. Истински поклон към него и делото му прави Алеко Константинов в „Бай Ганьо“ в главата „На гости на Иречек“.

Преди повече от 110 години младият чех Константин Иречек пише:„Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.“

Ето какво още разказва за Иречек проф. Михаил Арнаудов, цитиран от сайта sitebulgarizaednf.com:  „Дошъл с идеалната цел да подпомогне устройството на училищата в България, Иречек вижда големи трудности при справянето си с персонала в Просветното министерство. Хора подготвени за работа, компетентни и ревностни, има малко. Министрите се сменяват често и само пречат на правилния вървеж на администрацията. Всред „хаос и примитивност“, той, главният секретар, трябва да върши всичко строително почти сам. Помощниците му, както и в другите министерства, мислят за кариера и развлечения; дългът за тях не съществува; занимава ги политическата злоба на деня; впускат се в излишни препирни, проявяват се като „левантински хитреци“ и като завистници към ония, които са се издигнали случайно или по способност. Бързо той трябва да се кае за решението си да дойде на Изток, губейки връзка с науката си. Дружейки е някои по-млади и сериозни другари като Георги Златарски и Михаил Сарафов, или с по-стари умни и даровити общественици като Петко Каравелов и Петко Славейков, Иречек кое-как се утешава за всичко, което го гнети и отчайва. И ако все пак остава, за да положи здрави основи на училищната организация, върши го със съзнанието, че е полезен на младата държава и че българският народ заслужава жертвите му.

Когато княз Александър, недоволен от лошия вървеж на управлението, прибягва до преврат отгоре, суспендирайки конституцията, понеже е повярвал, по съвета на някои ретрогради, че тя била виновна за неуредиците, Иречек бива натоварен да управлява Министерството на просветата. След 14-месечно министерствуване той се връща на служба като обикновен чиновник, отначало съветник в същото министерство, после директор на музея и Народната библиотека, която урежда образцово. Едновременно с това той преподава уроци по история в Мъжката гимназия, участвува дейно в живота на възобновеното по негов почин Книжовно дружество, грижи се за издаване на органа му „Периодическо списание“, дето помества доста статии, и мечтае за основаването на български университет, гдето би могъл и сам да бъде професор.
Страстта му за научна работа намира израз и в големите му екскурзии из България. През ваканциите на 1883–1884 Иречек предприема пътувания по разни краища на страната, на север и на юг, край Дунава, Черно море и Марица, през Стара планина, Средна гора и Родопите, в Западна България и около Рила. Спохожда той много градове и села, равнини и височини, исторически места и производствени центрове. Къде не е стъпил неговият крак, какво не е съгледал и отбелязал в записките си?…“

Как ни е видял Константин Иречек (цитати):

• За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата. (13.12.1881)
• България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.
• Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.
• ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършенно без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)…. в писмо от 20 феврyapи 1880 г. до Симеон Христов – Пиротчанец