С Волен Сидеров всеки ден е Хелоуин

Надя Петрова

Единствено мисълта, че Волен Сидеров е запетайка в Божието царство, може  да примири кротките с

присъствието му. Но защо, по дяволите, то е толкова натрапчиво? Защо телевизиите трябва да го излъчват ежедневно във време на икономико-психическа депресия?

Сидеров е забавен до един момент – моментът, в който си мислиш, че е случайност. Той е като доза – малкото количество не убива, по-голямото – трови, а още по-голямото – отравя.

Сигурно заради ролята му на „златната акция“, медиите все по-толерантно го допускат в студията си. Вероятно е политическо нареждане. „Виж там, покани Сидеров, да ме оставят на мира…“ Не е нужно да работиш в телевизията, за да знаеш, че това е репликата на Шефа. Няма водещ, за когото присъствието на събеседника Сидеров да не е стресово. Когато той е пред камерите и въобще на публично място, напада. Не пуска думата, повтаря я до 100 пъти, разсъблича, късайки дрехите, опиянява се, доказва пред феновете си, че е мъж, не се задоволява, продължава, подсвирква, затяга си колана, разпуска си колана… Срещу Сидеров не можете да изправите непрофесионален водещ, защото ще се случи едно от двете. Или ще се разплаче, или ще започне да му се умилква от ужас. И в двата случая това не е добре за медията.

Във вредната атмосфера, в която живеем, само Сидеров ни липсва, барбар с обкръжението му от бръснати глави. Медиите го цитират, когато казва, че еди кои си са презервативите на Бойко Борисов. Че еди кой си е неговият педераст. Че правителственият самолет превозвал чували с пари до някоя африканска държава. Той разби солидната врата на Министерския съвет. Влезе да тършува в кабинета на Фандъкова. Щеше да се сбие в пленарната зала с Ивайло Московски. Нарече го мангал. В един момент шутът Сидеров се превърна в кошмара Сидеров.

И всеки ден е Хелоуин.

Аз мога да го преглътна с малко повече вода и пропускане на новините, но друго е трудно за преглъщане. Харесват го! Харесват го студенти и пенсионери. Мъже на средна възраст. Бивши комунисти му се възхищават. Таксиметрови шофьори въртят предизборната му песен. Не са толкова много, но не са и малко. Никак даже не са малко! Младите мъже го харесват заради патриотичната му надъханост. Старите – заради агресията му. А феновете му изобщо – и заради ораторските му качества.

О, той може би е прав, когато говори, че чужди инвеститори ограбват народа и златото в земите ни. Думите му, че минималната заплата трябва да е 1000 лева, са като мед. Но, защо от устата му излизат като бойна тръба, като откос на „Калашников“?

Сидеров пробива с гняв. Той е или буйно гневен (в парламента, в кулоарите, в някои телевизии) или кротко гневен (във „Всяка неделя“ и донякъде пред Цветанка Ризова).  Да сте видели някога този водач да излъчва любов, състрадание или пък някакъв бегъл намек на доброта? Че той дори когато говори за мизерните пенсии не показва жалост, а обвинение. Неговото гориво е недоволството. Неговите педали са манипулативното недоволство. Неговото кормило е нетърпеливото му недоволство, че още не е премиер или поне президент.

Затова и тези, които са гласували за него в огромната си част са мъже. Жените не го харесват, защото излъчва насилие, нахалство и крайности. От Сидеров лъха на жестока война.

Но се питам дали човек, способен на агресия, може да извърши тихо геройство, ако ситуацията го изисква. Тихо, такова, без камери и микрофони, без публика. Геройство от доблест. И знам отговора. Но, защото съм на обратния полюс на Сидеровия, мога да допълня само, че не знам дали това което знам е истина.