Йосиф Делгянски: Продавам половината земя в стопанството си, защото глупостта и завистта у нас са големи

Единствено зърнопроизводството ни достигна световно ниво, нека не го рушим

Ако има тавани на субсидирането, къде ще отиде огромната маса пари, които досега получаваха зърнопроизводители? В схеми, които вече са готови

Земята е най-скъпият ресурс и тя винаги ще остане в ръцете на фондове, банки и богати хора. Ако млад земеделец тръгне да купува ниви, бързо ще фалира

Йосиф Делгянски от Раковски е един от най-големите зърнопроизводители в Южна България. Обработва около 90 хиляди декара земя в землищата на 10 села в областите Пловдив и Стара Загора. Той е пример за изключително трудолюбие, находчивост, почтеност и мъдрост в управлението на стопанството си. Земеделец е откакто се помни, въпреки че по образование е машинен инженер. Успял е да привлече към земеделието цялото си семейство, а дясната му ръка е синът му Венелин Делгянски, който организира работата на полето и от години експериментира в отглеждане на зърнени култури чрез директна сеитба.  

Новината, че Делгянски е започнал да продава собствената си земя и да преарендова наетата, ще изненада неприятно повечето му колеги зърнопроизводители. Те знаят колко коства изграждането на толкова мащабно и добре организирано стопанство и че това не е по силите на всеки. Защо Йосиф Делгянски е взел подобно крайно решение? Наистина ли вече е сигурно, че ще има нисък таван на субсидиите от 2021 г.? Какво ще се случи със зърнопроизводството и защо големият земеделец признава, че е отчаян и се е отказал да се бори? Отговорите са в интервюто за Агро Пловдив. 

Г-н Делгянски, за зърнопроизводителите въпросът да има или да няма таван на директните плащания през следващия програмен период е основна тема в дебата. Какво мислите вие от гледна точка на справедливостта?

Не, не трябва да има таван. Често задавам въпроса: Земята, която работя аз, с какво се отличава от земята, която работи фермера с десет декара? Всеки декар се нуждае от финансова помощ. Ако ще изглежда по-справедливо, нека малките земеделци да вземат от земята на големите. Само че те не могат да го направят.

Защо да не могат?

Защото ние не сме станали големи от субсидии, а защото сме произвеждали. С надеждата, че ще успеем, сме взимали банкови кредити и сме се развивали. Помните първите години, когато банките не даваха почти никакви пари за земеделие. Но благодарение на финансовата помощ, която тръгна, и на разума на зърнопроизводителите, започнахме да инвестираме в техника, която ни помогна да бъдем по-ефективни. И малко по малко станахме такива, каквито сме в момента. Смятам, че

най-хубавото, което сме направили в прехода е именно развитието на зърнопроизводството

Помните колко декари земя пустееха и какви пожари ставаха в полетата, където земята не се обработваше. И сега, когато всичко се облагороди и вече е подредено и хубаво, започнаха да се говорят глупости от всякакво естество. В момента в България има 38 милиона декара обработваема земя, от която 28 милиона е заета със зърнопроизводство. Ако върху нея не отглеждаме зърнени култури, с какво ще я засеем? Комасацията на земята я направихме ние. Със споразуменията, които сключваме ежегодно, всеки има възможност според правните основания, които може да докаже, да развива и зеленчукопроизводство, и овощарство. И да го прави комасирано. Ако тръгнем да разбиваме това, което сме постигнали, зърнопроизводителите ще започнат да изоставят полетата. А те не могат да се вземат от другите сектори, защото едно е да се грижиш за 200-300 декара, друго е да се занимаваш с хиляди декари. Когато комасираната от зърнопроизводителите земя започне да се парчелосва, проблеми ще имат всичките сектори. Много пъти съм казва, че за да съществуват другите сектори, трябва да има и зърнопроизводство.

Ако таванът на субсидиите е до 100 хиляди евро, за колко декари ще стигнат?

Светлана Боянова беше направила разработки, според които ако таванът е 60 хиляди евро, те ще се дадат за максимум 3 500 декара. От това де факто ще пострадат всички земеделци в България, над 80%. Лошото е, че управляващи и институти не усещат къде е уловката. А тя е, че Западна Европа ни завидя на това, което направихме у нас и в Румъния. Комасацията на земята ни позволи да излезем по-спокойни на световните пазари. Защото ние успяваме да произвеждаме на пазарна себестойност. Зърното е борсова стока и тези, които не могат да участват в пазарната игра, започват да работят на загуба, докато не фалират. Ето сега, благодарение на нашето стопанство, което обработва земя в десет села, стават споразумения заради организацията, която правя. И собствениците чакат на нас да работим земята. Ако ние се откажем, ще поставим в затруднена ситуация много хора.

А вие ще се откажете ли?

Аз съм тръгнал да продавам земята.

Вече съм продал нивите в едно село

Намалям земеделието. Смятам, че при по-малко площи ще бъда много по-рентабилен. Ако сега работя 90 хиляди декара, при 50 хиляди ще имам много по-голяма рентабилност. Това, което съм създал, ми е коствало години и труд. Мисля, че трябваше да се направи механизъм да получим някакво овъзмедяване. Ако механизмът беше измислен, намаляването на земятата на големите стопанства щеше да бъде по-лесно. Не е правилно по административен път да спрат субсидиите и да ни кажат: Спасявайте се или умирайте! Нали нашата фирма има задължения, кредити? Планували сме инвестиции на базата на финансовите потоци, които сме очаквали да получим. След като субсидиите спрат изведнъж, се получава много голямо затруднение. Трудно ще се преодолеят тези дисбаланси във финансирането.

Доколко ще свиете земята в стопанството си?

До 50-55 хиляди декара в близките година-две.

Защо сте сигурен, че таванът ще се случи?

Защото глупостта е толкова голяма! Но мисля, че тук има и завист. Нарекоха ни латифундисти и това е абсурдно за хора, които дадоха живота си да възстановят земеделието. Смятам, че България се спаси след 1997 г., защото имаше зърнопроизводство, имаше и хляб. Падаха правителства, когато нямаше хляб. Но толкова години след това страната ни не е имала проблеми с продоволствието. Всяка година растат добивите от декар. Другата голяма глупост, която се чу от устата на министър Мирослав Найденов преди години, бе, че не може да се изнася субсидирана продукция. По-добре е обаче зърното да се изнася, за да могат всички хора, които работят по веригата, да получават работна заплата и нивите да не стоят като келеме. Хиляди души са заети в производството, складовата дейност, търговията и транспортирането с кораби и камиони на продукцията. Доскоро у нас нямаше достатъчно мощности за преработката на зърното и затова изнасяхме. Но сега например слънчогледът почти не се експортира – всичко се преработва в страната. Царевицата започна да се преработва. От пшеницата се прави етанол, от рапицата биодизел. Това обаче не се постига автоматично за една година. Нужно е време, оценка на пазара и наместване на пластовете му. Но за да се случи, земеделската работа трябва да е непрекъсваема. Оставим ли земята една година да пустее, трудно ще се възвърне постигнатото. Организациите и структурите като се разрушат, мъчно се създават отново. Трийсет години работим за днешните постижения и

сега, за да удовлетворим желанието на Европа, сме готови да рушим.

Това се иска от Германия и Франция, искаше го и Великобритания. Другата несправедливост е, че те намират под всякаква форма да дават по-големи субсидии на своите фермери. Един немски земеделец получава може би до 3-4 пъти по-голямо подпомагане от българския. А ние с комасацията на земята, която направихме, искаме единствено нормалната субсидия без нищо друго. Нашата държава не е богата като Германия, за да дава допълнителни пари за земеделие. Боли ме, като слушам, че хората от земеделските среди се радват, че зърнопроизводителите ще бъдат отрязани. Директорът на института в Генерал Тошево коментира доволен, че щели да ни спрат кранчето. Ами нали нас като ни свият и неговите семена няма кой да ги купува! Спреш ли кранчето на хиляди декари земя, хиляди декари ще останат мъртви.

Според новите насоки на ЕК, ще се финансират производства, които носят полза на обществото и са благоприятни за климата и природата. Как могат зърнопроизводителите да се вместят в тези изисквания?

Ако обществото смята, че ние получаваме несправедливо субсидиите, ще обясня, че тези 1,2 милиарда, които ги получава българското земеделие под формата на субсидии, директно се връщат към собствениците на земя като ренти. Те все още са хората, които живеят в България.

Друго, което може да ни се вмени като задължение, е поддържането на крайпътните ивици.

Всеки фермер, чиито ниви опират до път, може да коси тревата. Необходима е инвестиция от 30-40 хиляди лева, за да се закупи шредер. Така че спокойно можем да поддържаме площите край банкета, за да бъде красиво и подредено, както е в Германия, Австрия и в други държави. Във Великобритания например на всеки две години фермерите са задължени да стрижат дърветата. И канавките могат да се поддържат от земеделците. Ние имаме техниката за това. Можем да направим много неща, но по никакъв начин не бива да се подхожда механически: намаляваме субсидията и я даваме на малките и средните земеделци. Само че ако някой получи незаслужени пари, ще има последици. Ще се изкриви пазарът на земята, на работната ръка … Ако земята сега струва 800 лева, субсидираният фермер ще даде 1000 лева, защото е получил пари, без да ги е заслужил.

Друга цел на новата ОСП е, че да се намали бюрокрацията. Имате ли надежда, че това ще се случи?

Не, бюрокрацията няма да се намали. Защото се дава възможност част от парите на Първи стълб – директните плащания, да се прехвърлят към Втори – ПРСР. И ако това се случи, на ход ще е бюрокрацията. Оттам нататък земеделецът става уязвим в морето от чиновници. Има голяма вероятност да загубиш от 20 до 30 процента от субсидията по програмата под формата на консултантски пари. И кандидатстването се обезсмисля. При директните плащания няма бюрокрация. Но пък има възможност за изтичане на средства. Например след тиквите, огромни средства се изплащат за биопасища. Трябва оттук нататък за био и особено за биопасища да се дават пари само на фермери, които имат животни и ги гледат по биологичен начин. За биологичните зеленчуци и плодове субсидиите трябва да са само за основните култури – домати, пипери, ябълки …

Как мислите, грешките с тикви, биопасища и други от недоглеждане ли са допуснати или нарочно?

Нарочно са допуснати. Ако асоциациите в различните сектори не се намесят сериозно в тези политики, това ще продължи и за в бъдеще. Защото тези хора, които измислят схемите, не се интересуват нито от зърнопроизводство, нито от каквото и да е било производство, а от пари. Но тези неща трябва да се спрат, за да не се изнервят хората. Затова има усещане за много голяма несправедливост. След като аз вече съм се отчаял, не виждам надежда и не искам да се боря, какво остава за другите?

Същите тези хора, които измислят схемите, сега искат да посегнат на парите на зърнопроизводителите

Замисляли ли сте се, че ако има тавани, изведнъж ще остане неразпределена огромна сума пари? Къде ще отидат те?

Няма ли да се прехвърлят като преразпределителни плащания? 

Помислете, това са страшно много пари! Тук говорим за милиони декари, които ще останат без субсидии. Какво ще се случи с тези пари? Сигурно вече са готови схемите, по които ще бъдат усвоени.

Да не казвате, че масовите настроения да има тавани, за да се намали субсидирането на зърнопроизводителите, се насаждат от схемаджии?

Да, това казвам! Зеленчукопроизводството държи под 1 милион декара. Овощарството също е под 1 милион. Тогава как 1,5 милион декара ще поемат субсидията от 20 милиона?

При представянето на проекта за следващата ОСП Марио Милушев от ГД „Земеделие“ обясни, че 15% от директните плащания могат да се прехвърлят към ПРСР, други 15 на сто – към екологичните мерки и още 2% към младите фермери. Ако останат други средства от Първи стълб, по решение на държавата те могат да се насочат към преразпределителните плащания. Какво виждате в тези цифри?

Питам се защо трябва изкуствено да помпат зеленчукопроизводството и овощарството с много пари? Откъде-накъде, след като се получават добри доходи от тези дейности? Ако един зеленчукопроизводител вземе 500-600 лева субсидия от декар, то тогава всички собственици на земя ще поискат да си я обработват! Ще стане огромна бъркотия. Но може би това е целта. Само че такава политика ще разбие нашите стопанства, защото изведнъж всички ще решат да станат земеделци. В учебниците по икономика пише, че едно национално селско стопанство е ефективно, когато в него са заети не повече от 4,5% от населението. А сега, ако се въведат таваните и се увеличат в пъти субсидиите за другите сектори, все едно искаме да върнем едва ли не цяла България в земеделието. Това е антипазарно, антиикономическо и не знам ако се случи, как би могло да се оправи. Защото продукцията, която ще се произведе от всички сектори, ще бъде с толкова висока себестойност, че на практика ще е непродаваема. А ние не можем да затворим границите нито за турската, нито за европейската стока. Да не говорим пък за зърнопроизводството. Когато нашата продукция стане непродаваема, тогава ще разберем какво сме направили с премахването на субсидията за зърното.

Защо, ако има таван на субсидиите, зърнопроизводителите ще решат да намалят обработваемата земя? Не получавате ли достатъчно добри доходи от производството и без подпомагане?

Не може да се печели от самото производство. Разходите са от 100 до 120 лева на декар. 400 кг среден добив пшеница в Южна България са 120 лева при 30 стотинки цена. Субсидията е печалбата. Себестойността не е по-ниска, ако площите са по-големи. Сега опитваме да внедрим в нашето стопанство друга технология на производството, за да може, ако има тавани, да завършваме стопанската година на малка печалба.

Но все пак не е нормално да има зърнопроизводител с един милион декара, нали? Той ограничава другите да се развиват, обсебвайки най-важния ресурс.

Напротив, нормално е след като е успял да обедини земята, да я обработва и да плаща рентата. Добре, голям е, но защо другите не се развиват като него? Земя има и тя се взима на конкурентни начала. Ако малките земеделци са по-конкурентни и предложат по-високи ренти, земята ще отиде при тях. Това е пазар. Да администрираш и да кажеш : „На теб няма да ти дадем субсидия, за да дадем на малките, които тепърва ще се развиват, тепърва ще купуват техника и ще строят бази“, това е чист риск. Вероятността нещата да не станат така, както управляващите ги замислят и другите сектори го желаят, е много голяма. Това

не значи, че ако на един малък земеделец му дадеш двойна или тройна субсидия, той ще се развие правилно.

Много малко са тези, които могат разумно да управляват парите.

Но усещането за несправедливост е голямо.

Така е, но тук не става въпрос, че останалите фермери са били пренебрегвани. Нека министерството направи сметка колко са разходите на производителите на ябълки, на домати и пипер и да се види каква част от тях се субсидира.

Какво мислите за предложението субсидиите да са на база на разходите?

Пак ще ви върна на 28-те милиона декара, заети със зърнени култури. Обществената значимост на това, което правим, е голяма. Нашата земя се работи, хората си получават рентата, земеделието е като картина. Това е важно дори и за националната сигурност. Ние осигуряваме хляба, на който никой политик не може да си позволи да посегне. В цяла Европа няма толкова евтин хляб. От друга гледна точка, това не е много нормално. Цената му е изкуствено ниска, а нашите работници и тези, които се трудят в хлебопроизводството, също искат да получават по-високи заплати. Тъй като по стечение на обстоятелствата работя със „Симид“, знам за какво става въпрос. Тези 400 камиона към фирмата трябва да се обновяват. Инвестициите са огромни. А хлябът се продава за стотинки. Хубавото е, че вече 2-3 години отчитаме нарастване на работната заплата във всички сфери, което означава увеличаване на покупателната способност на населението. Така че хората спокойно могат да си позволят да купуват и по-скъп хляб. След като голяма част от българите могат да си позволят в петък следобед да пътуват до гръцките плажове за уикенда, значи могат да плащат повече за хляба, за да могат и нашите хора да усетят нарастването на работните заплати.

Нека се върнем на темата за себестойността и субсидиите.

Условията в България са много специфични. Едно е да се занимаваш със земеделие в Северна, друго е в Южна България. В Испания например са направили така, че там където условията са неблагоприятни, земеделците получават по-високи субсидии.

У нас също има мярка за необлагодетелстваните райони.

Да, но по нея субсидират до 500 декара. А ние в Средногорието, което е необлагодетестван район, имаме 10 хиляди декара. И от това, което изкарваме от полето, си субсидираме сами производството в Средна гора. Затова ще повторя, че най-важното е тези 28 милиона декара, заети със зърно, да останат да се работят. Запазят ли се, лека-полека зеленчукопроизводителите и овощарите, ако се развиват правилно, ще бъдат доволни от това, което правят. Смятам, че за да бъдат професионалисти, те трябва да са на малки площи, за да контролират стопанствата си. Най-критичният проблем е да намериш качествена работна ръка. Пари могат да се намерят, техника има, но няма кой да работи … Наскоро беше подета кампания против по-ниското качество на храните у нас и в Западна Европа. По същия начин стои въпросът и със заплащането на труда. Когато ние поставяхме въпроса за изравняване на субсидиите навсякъде в ЕС, те са казали, че това не може да се случи, защото у нас е ниска цената на труда и затова и субсидиите трябва да са по-малки. Само че ние,

като не получаваме европейските субсидии, по какъв начин можем да увеличим работната заплата?

Нали с по-високите заплати можем да изравним стандарта на живот тук и там? И ето, това е една от причините те да не ни дават по-високи субсидии, защото по този начин си гарантират работници във фермите. Лошото е, че нашите управници не виждат това нещо, не се борят, не тропат по масата. Скоро станаха 10 години откак сме в Европейския съюз и този двоен стандарт при разпределянето на парите продължава. Нашите работни заплати трябва да започнат да се повишават, не може постоянно да сме на дъното в класациите като най-бедна държава. Нашата беднотия вече не е от това, че хората не са работливи и не искат да работят. Беднотията е от това, че каквото произведеш, няма къде да го продадеш или ако го продадеш, не е на такава цена, от която можеш да получиш достатъчно, че да се разплатиш по веригата и да се развиваш. Много от продуктите, които българските земеделци ползват като торове и препарати, се оказва, че са по-скъпи отколкото в Европа. Това е сигурно, нали ходим постоянно на посещения на западни ферми и питаме. Скоро установих в Полша, че един и същ препарат при тях е два пъти по-евтин.

Но Полша е по-голям пазар, нали?

В Полша обаче земеделието е с по-малки стопанства. Явно дистрибуторите са успели да се преборят за по-ниски цени заради по-голямата конкуренция. В България в последните 2-3 години препаратите поевтиняха много. Но аз си задавам въпроса защо през тези години е било толкова скъпо?

Очаква се в следващия програмен период младите фермери да имат добри стимули да купуват земя и да развиват стопанствата си. Сигурно ще се съгласите, че земеделието се нуждае от подмладяване?

Кои са тези млади фермери? Аз няколко пъти подсещах журналистите да поискат от министерството данни колко пари са дадени на младите фермери и колко от тези, които са участвали в ПРСР, са останали в земеделието. Ако младият фермер тръгне да купува земя, той ще фалира още в началото. Това е най-скъпият ресурс, който се отплаща в рамките на 30 години.

Земята, така или иначе, ще бъде на фондовете, на богатите хора, на банките и тя ще се отдава под наем.

А който тръгне да я купува, особено ако е млад фермер, е обречен. Свидетел съм на подобни трагични случаи, пред очите ми са. Земята е последният ресурс, който фермерът трябва да купува. Той трябва да я работи под наем. Трябва, особено ако е млад човек, да инвестира в машини, в технологии, в база, за да може да се установи и да работи. И когато натрупа опит и има излишни пари, тогава вече може да купува земя, и то по малко. Защото в земеделието нищо не е сигурно – суша, валежи, градушки, бури … Много бързо природата може да отнесе всичко и земеделецът да остане без компенсации.

Ако млад агроном без опит ви помоли да го насочите с какво е най-добре да се занимава, какво ще го посъветвате?

Първо, за да се занимава млад човек със земеделие, трябва да има опит и образование. Ако има диплома за агроном и е селско момче, свързано със селския труд, тогава може да стане нещо. Ако е градско дете, нищо няма да се получи. Спомням си навремето, когато бяхме деца, че от тъмно до тъмно бяхме с нашите майки и бащи. И те ни научиха да работим на полето. Затова работата никога не ни е тежала.

Ако сега млад човек поиска да се занимава със земеделие, трябва да се заеме със зеленчукопроизводство,

защото той няма да има земя. Ако наеме от 5 до 10 декара и то комасирани, със сравнително малко средства може да започне земеделие. Има ли 10 декара с пипер, при добро гледане на зеленчука може да си докара по 2 хиляди лева печалба от декар или общо 20 хиляди лева за година. Тези пари са почти нормални за едно семейство. Оттам нататък като тръгне, като добие кураж и натрупа опит, като си нагласи машинките – има такива малки, за механизирано копаене – ще си увеличи лека-полека стопанството и ще успее. Но жената на младия фермер, задължително трябва да е селско момиче, свикнало със селските несгоди, за да може да му помага. Всички останали варианти ще бъдат една кражба на пари през фондовете, защото през тези години пред очите ни са минали доста млади фермери, които са се отказали. Истинските млади фермери са нашите деца, без да отричам, че може да има и други амбициозни млади хора. Но децата ни са израснали с нашите трудности и с нашите радости, и са учили. Те са потомствени фермери и не са малко. Това не бива да се разрушава, защото те също страдат при промените и се демотивират. Имат планове за бъдещето, които в един момент могат да се окажат ненужни.

Направи ми впечатление, че не обвързахте съвета си към младите с политиките на субсидиране. Не казвате: Нека стане животновъд, защото там има няколко вида подпомагане – обвързано, преходна помощ, субсидии за пасища … 

Зеленчукопроизводството е сезонна работа, с която ако се занимаваш 6-7 месеца, можеш да получиш нелош доход. А също така ти остава време да почиваш.

Животновъдството е много тежък отрасъл.

Това са 365 дни постоянна заетост. Там работата е обвързана с много други неща – производство, доене, реализация на продукция. Там с 10 декара няма да стане. Животновъдството иска значителен капитал. Дори 50 или 100 хиляди лева да дадат на млади фермери, тези пари няма да стигнат, за да се създаде ефективно стопанство. Защото в една ферма няма ли поне 50 до 100 крави, тя няма да бъде ефективна. А 50 крави струват пари, оборът и доилната инсталация струват пари и виждате, че инвестицията отива към 500 хиляди лева. Оттам нататък възниква въпросът с какво ще храниш животните, ще имаш ли земя и специализирана техника за фуражопроизводство. Според мен, ако ни оставят нас, зърнопроизводителите, ние ще се насочим и към животновъдството. Някои колеги вече го направиха и са успешни и в това. Ако отглеждаш фуражни растения, може да сееш две култури. Фуражните позволяват да се ожънат малко по-рано и можеш да засееш и втора култура, което увеличава интензитета на земята. Така получаваш по-голям доход от единица площ. Но това изисква много голяма организация и ако аз досега не съм го направил, това е не толкова заради организацията, колкото заради липсата на качествена работна ръка. Защото една неиздоена крава или овца води до мастит, болести … И едно животно, което ти е струвало 2 хиляди лева, го осакатяваш.

Г-н Делгянски, не сте ли се изкушавал през годините да отглеждате нещо само заради субсидиите?

Не, никога не съм се изкушавал да заложа на някоя култура, за да направя бърз удар от субсидията. Съвестта ми не го позволява. Миналата година засяхме 700 декара нахут и се оказа, че можем да го отглеждаме. Необходима ни е култура за сеитбооборот, а нахутът е бобово растение и обогатява почвата. Моментни схеми като тази с тиквите не се прилагат от истинските земеделци, а от играчи. Затова, когато обявих част от земите на стопанството си за продажба, съм много внимателен те да не попаднат в ръцете на някой схемаджия. Освен собствената земя, която продавам, аз преарендовам договорите. И избирам на кого да поверя нивите, защото толкова години собствениците на земя са ми вярвали и сме се разбирали, и не искам по никакъв начин името ми след това да бъде опетнено.