Преди 155 г. се ражда Петър Дънов, за да направи хората малко по-добри

Преди 155 г. на 11 юли 1864 г. в семейството на свещеник Константин Дъновски се ражда Петър Дънов.

През 2010 г. години класацията „Великите българи“ го постави на второ място след Левски. Но ако Левски е икона за всички българи, Дънов е Учител на хиляди хора по света днес и на стотици хиляди откак съществува и се разпространява богатото му духовно учение. Често се повтаря и казаното от Алберт Айнщайн: „Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България!“

Българската православна църква не го припознава като велик и просветен дух, но това никога не е смущавало последователите на Учителя Беинса Дуно. Защото вечното търсене на истината за живота и смъртта намира отговори в беседите на Петър Дънов. В тях има и дълбока любов, и мъдрост, и светлина.

Петър Дънов е бил всестранно развита личност – той е пишел песни, създал е танца на хармонията паневритмия, разбирал е езика на растенията и животните, знаел е естествени методи за лечение, бил е просветен астролог и френолог, можел е да вижда и в миналото и в бъдещето, в Космоса и в невидимия свят. Той е създател на Всемирното Бяло Братство.

Три от най-въздействащите правила на Беинса Дуно гласят следното: „Когато сърцето ти изстине, че не може да обхване и вмести свободата на другите, продължете тогава радиуса на сърцето си, за да обхване недостатъците на хората, и продължавайте свещения път на сърцето към Бога на Любовта и при най-големите несгоди.

Когато умът ви се помрачи, че не можете да разберете и приемете известни истини, удължете тогава радиуса на ума си. Мислете, че всичко така трябва да бъде, за да се изяви Бога на вечността в цялото си разнообразие. Него намирайте във всичко. И продължавайте великия път на ума към Истината и през най-големите противоречия.

Когато волята ви се изроди в своеволие, че спира своята деятелност в добро, удвоете тогава радиуса на волята. Приемете волята като дар от Бога и я посветете Нему. Тъй продължавайте мощния път на волята за проява на Божията благост и през най-голямото зло.“

Петър Дънов е разказал и много поучителни притчи. Ето една от тях, заедно с тълкуването, което Учителят е дал: 

Живял някога в Индия един факир, който прекарал трийсет години в неподвижно състояние и медитация, с цел да открие смисъла на живота. По цели дни и нощи той седял неподвижен като дърво. Птичките даже правели гнезда върху неговата глава. Един ден една бедна вдовица се приближила до него и на едно близко дърво закачила люлчица, в която оставила детето си. Спокойна, че детето се намира под зоркото око на факира тя отишла на работа. Тъкмо заминала и една кобра се приближила до люлката, като се готвела да ухапе детето. Факирът видял това и се замислил, да помогне ли на детето, или да го предостави на грижите на Боговете. Започнал да разсъждава: – Боговете са създали и кобрата, и детето. Те трябва да мислят за тях. А аз не мога да разбера каква е тяхната воля и съответно не знам какво да правя. Като разсъждавал така, той не се и помръднал и оставил на Боговете, сами да разрешат въпроса. Така кобрата изяла детето, а Факирът си казал „Такава е била волята на Боговете явно.” 

В крайна сметка, напразно прекарал той оставащите си години в размишление – така и не разбрал смисъла на Живота. Като заминал за онзи свят, Боговете го извикали и го попитали защо не е спасил детето на вдовицата. – Не знаех, каква е Вашата воля – да спася детето, като убия кобрата, или да оставя кобрата жива, а Вие сами да запазите детето. Боговете му отвърнали:

Нашата воля бе детето да остане живо, затова ти трябваше да действаш и да убиеш кобрата. Защо размишляваше толкова години, щом не можа да разрешиш такъв елементарен въпрос? За наказание, ще те върнем пак на земята, за да прекараш още хиляда години в размисъл, та дано се научиш да познаваш каква е нашата воля и да я изпълняваш. 

Също като този факир – много хора всеки ден седят неподвижни в размишления върху целта и смисъла на Живота, но нищо не са разрешили и не предприемат никакво действие. До тях се приближават приятелите и близките им, в нужда, но те не се и помръдват и не искат да помогнат. Те си казват: „Ако съдбата реши и ако такава е волята на Боговете – те ще им помогнат.“ Кобрата в тази притча представлява препятствията, които държат ума и сърцето на човека сковани. И ако си мислите, че това е светът и такава е волята на Боговете – ще Ви кажа, че това са просто извинения за собствената Ви пасивност. Напротив, светът е разумен, основан на ред и порядък и се нуждае от велики хора, от герои, ранени не в гърба, при отстъпление и бягство, а готови да изложат гърдите си на удари при настъпление.