77 г. от разстрела на Вапцаров: Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: Браво, човек!

Преди 77 години Софийският военен съд произнася смъртната присъда на Никола Йонков Вапцаров и същия ден вечерта тя е изпълнена: Смърт чрез разстрел. Талантливият поет живее само 32 години, но всъщност и до днес е жив чрез стиховете си. 

Фамилията Вапцаров е придобита заедно с вапцарската работилница, която баща му – македонският войвода Йонко, закупува заедно с къщата в Банско, в която се е родил на 7 декември 1909 г. Никола. Като дете той е бил възпитан в любов към Македония от баща си и във вяра в социалната справедливост от руснака д-р Борис Майлер, който живее в дома на Вапцарови до Септемврийското въстание. На 23 години е пътувал за кратко като машинен техник на кораба „Бургас“, който е плавал до днешен Израел и Египет. Две години по-късно се е оженил за Бойка и е преживял мъката от скорошната смърт на детето им. Играе в любителски пиеси, работи като огняр и механик в Кочериново, а после и в София. Възпитан от д-р Майлер в любов към Русия и СССР, той организира и участва в подписки за подписване на договор за съюз между България и СССР в началото на Втората световна война. Арестуван е няколко пъти за това, но след ареста на 3 март 1942 г. не излиза на свобода до деня на смъртта си. 

Творчеството на Вапцаров е като чисто като планински ручей, който се спуска по скали. Едно от най-известните му стихотворения, което заради ритъма си лесно се научава наизуст, е „Песен за човека“. Да си го припомним (от „Словото“):

Ние спориме 
       двама със дама 
               на тема: 
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете - 
тропа, нервира се, 
           даже проплаква. 
Залива ме с кални потоци 
                   от ропот 
и град от словесна 
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте, 
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито: 
- Ах, моля, запрете! 
                Аз мразя човека. 
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой 
           насякъл с секира, 
насякъл сам брат си, човека. 
Измил се, 
   на черква отишъл 
                подире 
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко. 
Но аз 
   понакуцвам 
        в теория 
и рекох полека, 
         без злоба, 
               човешки, 
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила. 
Бащата бил скътал 
               пари. 
Синът ги подушил, 
           вземал ги насила 
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък 
              във седмица само 
властта го открила и... съд. 
Ала във съдът 
      не потупват по рамото, 
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея 
                злосторен, 
затворили този субект. 
Но във затвора попаднал на хора 
и станал 
     ч о в е к.

Не зная с каква е 
         закваса заквасен, 
не зная и как е 
           замесен, 
но своята участ 
       от книга по-ясна 
му станала с някаква песен.

И после разправял: 
     "Брей, как се обърках 
и ето ти тебе 
         бесило. 
Не стига ти хлеба, 
             залитнеш 
                от мъка 
и стъпиш в погрешност на гнило. 
И чакаш така като скот 
                в скотобойна, 
въртиш се, в очите ти - ножа. 
Ех, лошо, 
   ех, лошо 
       светът е устроен! 
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той 
своята песен, 
запявал я бавно и тихо 
Пред него живота 
        изплаввал чудесен - 
и после 
    заспивал 
        усмихнат...

Но в коридова 
        тихо говорят. 
Сетне секунда покой. 
Някой полека вратата отворил. - 
Хора. Зад тях часовой. 
Някой от групата, 
плахо и глухо, 
казал му: 
     "Хайде, стани." 
Гледали хората 
         тъпо и кухо 
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото 
           разбрал, че живота 
е свършен за него, 
и в миг 
скочил, избърсал потта от челото 
и гледал с див поглед 
                 на бик. 
Но лека-полека 
          човека се сетил - 
страхът е без полза, 
                ще мре. 
И някак в душата му 
            станало светло. 
- Да тръгнем ли? - казал. 
            - Добре. 
Той тръгнал. След него 
                   те тръгнали също 
и чувствали някакъв хлад. 
Войникът си казал: 
              "Веднъж да се свърши... 
Загазил си здравата, брат."

Във коридора 
         тихо говорят. 
Мрак се в ъглите таи. 
Слезнали после на двора, 
                   а горе 
вече зората блести. 
Човекът погледнал зората, 
                   в която 
се къпела с блясък звезда, 
и мислел за своята 
          тежка, 
            човешка, 
              жестока, 
                 безока 
                    съдба.

"Тя - моята - свърши... 
               Ще висна обесен. 
Но белким се свършва 
               със мен? 
Животът ще дойде по-хубав 
                   от песен, 
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен 
             и нещо се сетил. 
В очите му пламък цъфтял. 
Усмихнал се топло, широко и светло, 
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би 
                тука се крие 
един истеричен комплекс? 
Мислете тъй както си щете, 
                      но вие 
грешите, приятелко, днес. - 
Човекът спокойно, тъй - дума 
                         след дума 
и твърдо редил песента. 
Онези го гледали 
          с поглед безумен, 
онези го гледали с страх.

Дори и затвора 
         треперел позорно, 
и мрака ударил на бег. 
Усмихнати чули звездите отгоре 
и викнали: 
       "Браво, човек!" 
Нататък е ясно. Въжето 
                   изкусно 
през шията, после 
              смъртта. 
Но там в разкривените, 
в сините устни 
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи. 
Как мислиш, читателю, ти? - 
Тя, бедната дама, започна да плаче, 
започна във транс да крещи: 
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате, 
                           сякаш 
като че там сте били!"... 
Какъв ти тук ужас?! - 
        Той пеел човека. - 
Това е прекрасно, нали?