Почина Жорж Ганчев – човекът, който пееше и рецитираше класиците

Почина Жорж Ганчев – вечно засменият политик, който не приемахме сериозно. Дали защото се бе завърнал след промените през 1989 г. в България от Холивуд, дали защото все ни разсмиваше, дори когато говореше истини. Култова остана репликата му: „Не ме гледай умно, българино!“

Жорж Ганчев създаде партията Български бизнес блок, беше неуспешен кандидат за президент през 1992 г., а също и в други президентски избори.

В негова памет припомняме публикация (със съкращения) на Калин Терзийски в Offnews от юли 2018 г.

„Жорж Ганчев сериозно се разболя. Получи инфаркт на площад Батенберг. Падна, но линейката пристигна за минути и го спаси. Лекарите реканализираха (отвориха наново) запушения съд. Некрозата на миокарда започва минути от началото на тромбозата, но до час лишената от кръвоснабдяване тъкан все още може да се възстанови. Ако се възстанови кръвния приток към нея. Бог да пази Жорж.

Инфарктът е доста сериозно нещо. Катастрофа на организма, която някои кардиолози се опитват да обяснят като чисто и просто „тромбоза на коронарна артерия”. Макар че на учените с по-широк кръгозор е съвсем ясно, че в организма (а и във вселената) частични, отделни, независими неща няма. И инфарктът не е просто тромбоза на коронарната артерия, а е процес, възникващ и развиващ се в целия организъм. И зависещ съвсем ясно (както всичко друго, апропо) от всичко друго, случващо се в организма.

Бих могъл да кажа, че инфарктът, който получаваме сега, в някаква степен се дължи И на неизядената скилидка чесън преди една година. Която не е изядена, защото сме отивали на важна среща. Надявам се, че го казах разбираемо…

И така.

Ако линейката не беше дошла навреме, Жорж може би щеше да умре. Помислете: от колко неща е зависело това чудодейно бързо идване на линейката!

Глупакът веднага ще каже: Е да бе, то е ясно – защото е известен политик – за тях линейките идват бързо, а за нас – простите хора – дори не идват.

Но не е така, глупако. И политиците умират, някои от тях умират ужасно нелепо. Включително и от забавени линейки.

Ами ако имаше задръстване? Ако точно в три и половина следобед имаше митинг на площад Батенберг? И линейката не можеше да мине?

Примерно – митинг, отстояващ идеи, които Жорж Ганчев харесва? Хората скандират лозунги, които Жорж напълно одобрява. Но той, независимо от това (но както разбрахме – всичко зависи от всичко) си получава своята коронарна тромбоза. Въпреки пълното одобрение към митинга, организмът на Жорж изразява пълно неодобрение към последствията (задръстването) от него. Не сме ли виждали хиляди пъти в живота си точно такива Иронии?…

Някой ще каже: Тоя мазник Кайо защо така се мазни: Жорж това, Жорж онова. Защото е политик и е бил от голямото добрутро, сигурно?! – така ще си каже някой.

Ех, приятелю, ще му кажа аз. Жорж това, Жорж онова. Знам те аз, приятелче. Ти, защото си самият и целият сервилен – като лакей – към по-силните… и си жесток – като надзирател – към по-слабите – та затова и така мислиш за мене! Всеки мисли за другите това, което мисли за себе си. Знаеш ли се сам ти какъв си крадец – знаеш, че и другите са крадци! Ти не мислиш – ти направо знаеш! Да да. Та подмазвачът, приятелю, обичайно вика: Дръжте подмазвача!

А аз сега ще оставя инфаркта на Жорж, защото инфаркти се получават всеки ден и наистина – Божа работа – но мога само да се помоля да се оправи…та, искам да кажа, че инфарктите не са нещо изключително, та да се занимаваме с тях. За науката са интересни. Но ето нещо друго:

Преди два месеца Жорж ме покани в студиото на предаването си в телевизия… все едно коя – нали трябва да сме коректни към Параноята, наречена „не прави скрита реклама”, та покани ме и аз отидох. Там – в телевизия Еди коя си. Посрещна ме много вежливо. Бяхме се запознавали преди години, но аз никога не очаквам от един известен човек да помни хората, с които случайно се е запознал. Известността прави човека доста претоварен с излишни познанства, които инстинктът му за самосъхранение изтрива от паметта.

Но Жорж ме помнеше. Даже ми подхвърли някакви неща, които си бяхме казали при предишната ни среща, които аз бях забравил.

Някой ще каже: Жорж е бил агент на Държавна сигурност, второ управление. Контраразузнаването (не, аз знам, тия дето биха казали това казват даже и „контраразведка”, тъй като имат едно такова – твърде фамилиарно отношение – към всички тия параноични неща от миналото. Мило им е някак си.). Да, ще кажа аз. Бил е, бил е. И аз съм чел в уикипедия, тоя кайнак на знанието в наше време. Хм, да – крадецът вика: Дръжте крадеца!

Но. Аз агент не съм бил никога, никога не ми е минавало през ум да служа на която и да било власт. И затова виждам у хората не агента, а виждам у хората енергията им, ентусиазма им, ерудицията им, чувството им за хумор, силата и волята им. Нещата, които се случват у тях Сега.

А също така – като художник – виждам, посерковци такива, не агента, а виждам красотата и грозотата в лицата – в смисъла, който е влагал в тия думи Рембранд. Или Вермеер. Да.

Та потече интервюто, а Жорж заговори за екзистенциалистите. Четял за Сартър и Бовоар.

Хубаво е това. – казах му аз. И добавих още малко симпатия към неговия образ в моята глава. Ето как да ме впечатлиш, по дяволите! Ето как аз мога да бъда впечатлен! Не като ми покажеш, че си бил агент от второ управление в уикипедия, мама му стара, а като ми покажеш по време на най-обикновено телевизионно интервю, че знаеш кои са Сартър и Бовоар. Че четеш за тях, че на всичкото отгоре си съпричастен с техните прозрения и идеи. Ето как можеш да впечатлиш и да зарадваш един Кайо Терзийски, по дяволите!

Вулгарните неща ги има – те са инфарктите и бавните линейки на нашия живот, но има и невулгарни, които са свързани със знанието и други висши човешки придобивки. Да се неначудиш!

Вулгарен, апропо, означава „простонароден, обикновен, от простолюдието”

Ето така можеш да ме впечатлиш.

Говорехме си с Жорж, той си беше румен и здрав, хай дензити липопротеинс (добрият холестерол, казано на тъпашки) в кръвната му плазма си бяха идеални. Той сипеше въпроси и още повече коментари и допълнения, в които – трябва да му се признае – държеше да блесне.

А аз казвам така: Ако можеш – защо да не блеснеш? Жалка ми се струва тая полу-еснафщина, полу-християнщина – която казва: бъди скромен! – тоест – дръж се мрачно и тъпо, не блести по никакъв начин, защото това хората го възприемат като самохвалство и себеизтъкване!

Жорж се себеизтъкваше и това го знаеха и децата през 90-е. Но на мене това никак не ми правеше лошо впечатление. Радваше ме държането на тоя весел, буен, поостарял чичко. Защото, изтъквайки своите знания и успехи – той все едно изтъкваше своето здраве!

Разбирате ли защо говорих горе за инфаркта? Защото всичко, абсолютно всичко е свързано с всичко!

Да си образован е също толкова здраве, колкото и да си със здрав стомах. Да си необразован е също толкова болест, колкото и да си с болни стави! Да си енергичен и да имаш бодър дух е също толкова здраве, колкото да имаш редовно дебело черво!
И говорейки за екзистенциалистите, Жорж ми каза, че аз съм бил като някой от тия екзистенциалисти, които правели изборите в живота си, колкото и да са трудни те, водени само от свободната си воля…Без да се оправдават с обстоятелствата и принудите на живота…Съзнавайки отговорността си пред себе си и пред света…

И аз прибавих още малко симпатия към образа му. Защото няма човек, който да не изпита симпатия към тоя, който говори така добре за него.

Бих препоръчал на тия, които изпитат злобно-критичен възторг при тия мои думи, и си казват: Да, похвалиха го, почесаха му жалкото его и той се размаза…Ще им препоръчам да погледнат себе си: дали мразят хората, които се отнасят добре с тях? И ако ги мразят – защо ги мразят? И ако ги мразят наистина – точно тия, които се държат добре с тях – това хубаво ли е? Смислено ли е?

Ами ако и Хитлер, мамка ти, те похвали? – ще пита някой пияница от ъгъла.

А аз ще кимна с глава и ще кажа: който и да е човек, стига да има добро отношение към мене – ме спечелва. Малко или много.

Но по-важно е друго! По-важно е тоя, който те хвали доколко те е впечатлил с качествата си, с ума си! Е – аз казах – Жорж ми говореше за Сартър и Бовоар. А колко български политици четат философите екзистенциалисти? Точно пък Сега?

И аз – поведен от неговата мисъл за свободата и отговорността на избора – се опитах също да блесна.

И тръгнах да му цитирам едно стихотворение – ей така – в ефир. На Робърт Фрост. Пътят, по който не поех. Стихотворението, в което се казва, че изборът на път, па ако ще да е по-запустелия от двата – определя Всичко Друго…

Но моята памет е неуслужлива. При мен го има тоя феномен: ум на стълбата – l’esprit d’escalier. Сещам се за важните неща и за хубавите примери докато вече слизам по стълбите от сцената – твърде късно.

И срам, но не можах да се сетя нито името на Робърт Фрост, нито стихотворението съвсем точно. Името ми избяга на мига, все едно нарочно – за да ме злепостави. А стихотворението така и не знаех наизуст. Така че започнах да му го разказвам приблизително. И тогава…

И тогава Жорж взе, че поде моите думи, очичките му блеснаха, тая мустаката, дядовско-бебешка физиономия се оживи страховито, той грейна целия! И зарецитира!

Робърт Фрост, на английски. В телевизионно студио. В България, 2018. А, нещо да кажете?!

Какъв агент, егати, въобще не ми говорете за агенти! – казах си.

Аз не мисля хората като агенти. Защото, мамка ви, аз нямам нищо общо с агентстването и вашите агентски паранои, ясно ли е? Ти бъди какъвто си щеш! Но когато зарецитираш – грей така! Усмихвай се от наслада… от насладата, че Знаеш, че си Част От, че се Възхищаваш и че знаеш, че с Другия човек се възхищавате заедно от Едни и Същи неща…Прави това – и вече си ме спечелил! Вече си от моите хора.

Ами ако Хитлер вземе да ти рецитира Робърт Фрост? – пита някакъв пияница от ъгъла.

И от него ще се възхитя, мамка ти! – ще му кажа аз.

А сега – Жорж Ганчев получи инфаркт. Стана ми мъчно за моя приятел. Защото с тоя Робърт Фрост в студиото, казан спонтанно и със съвършена памет – той ме беше направил свой приятел и даже – фен.

Надявам се, че коронарната тромбоза е просто малък инцидент на фона на едно общо добро здраве. Защото да знаеш Робърт Фрост в оригинал е една от безбройните форма на здраве, глупаци недни!

Да си жив и здрав, Жоро!

Ето го и стихотворението.

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ПОЕХ

Два пътя в леса разделени видях,
ала не можех да тръгна по двата. 
Бях пътник единствен, там дълго стоях,
единия с поглед надолу следях 
гръб как извива навътре в гъстака.
Тръгнах по другия. Тъй избор почтен 
и с повече право сторих навярно.
Той искаше работа – цял затревен,
па макар и пътят им общ до тоз ден 
за тях да се беше грижил по равно. 
Еднакви лежаха оназ сутрин там 
в листа пожълтели, без стъпки тъмни.
О, за друг ден оставих първия. Знам,
че пътят до път води винаги. Сам 
не вярвах обаче, че ще се върна.
Това ще разказвам с въздишка за тях,
щом минат години и се изгубят.
Два пътя веднъж разделени видях
и по-запустелия аз си избрах, 
а това промени всичко друго.“