Необикновената Коледа на обущаря

Разказ-притча от Лев Н. Толстой

Наближаваше Бъдни вечер и макар да беше още следобед, в работилниците и къщите на руското селце започваха да палят лампите, защото късият зи­мен ден почти бе свършил. Развълнувани деца бърза­ха да се приберат и през затворените капаци на про­зорците се чуваха само приглушени гласове и смях.

Старият татко Панов, селският обущар, излезе пред своята работилница, за да хвърли последен по­глед наоколо. Звуците, изразяващи щастие, ярките светлини и едва доловимият, но прекрасен аромат на коледни гозби му напомниха за отминали Коледи, когато жена му още беше жива, а децата не бяха пораснали. Сега беше сам. Обикновено веселото му лице с получените от смеха бръчици зад кръгли­те очила с телени рамки сега изглеждаше тъжно. Но Панов отново влезе вътре с твърда стъпка, затвори капаците и сложи чайника на печката. После с въздишка се разположи на широкия стол.

Обущарят четеше рядко, но тази вечер взе голя­мата семейна Библия и като бавно местеше пръст по редовете, отново прочете коледната история. Прочете как Мария и Йосиф, уморени от пътува­нето си до Витлеем, не намерили място в странно­приемницата, така че Мария родила малкия си син в яслите.„Ох, горките! Горките! – възкликна татко Панов. – Да бяха дошли тук, щях да им отстъпя лег­лото си и да завия младенеца с кърпеното одеяло, за да не му е студено!“

После прочете, че тримата влъхви, дошли да ви­дят малкия Исусчо, му носели великолепни пода­ръци. Лицето му помръкна.„Нямам какъв подарък да му дам!“ – тъжно си помисли той. Сетне лицето му грейна. Остави Библията, стана и протегна дъл­гите си ръце към високата полица в малката стаич­ка. Свали оттам малка прашна кутия и я отвори. Въ­тре имаше чудесни кожени обувчици. Татко Панов доволно се усмихна. Да, бяха все така хубави, както ги помнеше – най-хубавите обувки, които някога бе направил.„Тези ще трябва да му дам!“ – рече той, грижливо прибра обувчиците и отново седна.

Вече усещаше умората и колкото повече четеше, толкова повече му се доспиваше. Буквите взеха да подскачат пред погледа му и татко Панов затвори очи – само за миг. Ала след малко вече дълбоко спе­ше.

Както спеше, сънува сън. Сънува, че в стаята му има някой и веднага разбра, както става насън, кой е. Беше Исус Христос.

Щом искаш да ме видиш, татко Панов – каза му благо Исус, – огледай се за мен утре. Ще те посетя в коледния ден. Само че гледай внимателно, защото няма да ти се разкрия.

Когато татко Панов най-после се събуди, камба­ните биеха, а през капаците се процеждаше бледа светлина.„Слава Богу, Коледа е!“ – каза си той.

Стана и се протегна, тъй като доста се беше схва­нал. После лицето му се озари от щастие, защото си спомни какво бе сънувал. Значи му предстоеше една много необикновена Коледа, щом Исус щеше да го посети. Как ли щеше да изглежда? Дали като младенец, какъвто е бил на онази, първата Коледа? Или щеше да е възрастен мъж, дърводелец, или великият цар, какъвто беше: Божият син? Обущарят се канеше да гледа внимателно през целия ден, за да го разпознае, какъвто и да е външният му вид.

Татко Панов си направи чай специално за ко­ледната закуска, отвори капаците и погледна през прозореца. Навън нямаше жив човек, още никой не беше станал. Само метачът чистеше снега от улица­та. Той изглеждаше окаян и беше мръсен, както ви­наги – как иначе? Та нима някой иска да работи на Коледа, докато студът хапе, а утринната мразовита мъгла е свирепа?

Обущарят отвори вратата на работилницата си и вътре се промъкна тънка струя хлад. „Влез! – из­вика той весело. – Ела да пиеш чаша горещ чай, та да се стоплиш!“

Метачът вдигна глава и направо не можа да по­вярва на ушите си. С голяма радост остави метлата и влезе вътре. На запалената печка от старите му дрехи взе да се вдига лека пара. Пое със зачервени­те от студа ръце приятно топлата чаша и отпи.

Татко Панов доволен го гледаше, но сегиз-тогиз очите му се стрелкаха към прозореца. Не искаше в никакъв случай да пропусне идването на скъпия гост.

– Чакаш ли някого? – попита го най-накрая мета­чът и тогава татко Панов му разказа съня си.

– Е_, надявам се, че ще дойде! А ти ми направи ко­ледно добро, каквото изобщо не очаквах. Ще кажа, че заслужаваш сънят ти да се сбъдне! – рече метачът и неочаквано се усмихна.

Когато мъжът си тръгна, татко Панов приготви за обед зелева чорба и отново отиде на вратата, за да огледа улицата. Не видя никого, но грешеше. Ня­кой се приближаваше. Младата жена вървеше толкова бавно и без­шумно, опирайки се на стените на работилниците и къщите, че мина известно време, преди той да я забележи. Изглеждаше много уморена и носеше нещо. Когато наближи, татко Панов видя, че носи бебе, увито в тънък шал. На нейното лице, а и на смръщеното лице на детенцето беше изписана та­кава печал, че татко Панов ги съжали от цялото си сърце.

– Елате вътре! – покани ги той и излезе, за да ги посрещне. – Имате нужда да се стоплите край огъ­ня и да си починете!

Младата майка му позволи да я въведе в работил­ницата и се настани на удобния стол. Въздъхна дъл­боко и с облекчение.

-Ще стопля мляко за детето – каза татко Панов. – Имах деца, мога да те отменя и да я нахраня!

Взе млякото от печката и внимателно взе да дава на момиченцето мляко с лъжица, като същевремен­но гледаше малките крачета да се стоплят от печка­та. Каза:

-Има нужда от обувки.

Но майката рече в отговор:

-Нямам пари за обувки. Нямам мъж, който да носи пари в къщи. Трябва да стигна до съседното село, за да си потърся работа.

Внезапно през ума на татко Панов мина една мисъл. Спомни си малките обувки, които беше разглеждал предната вечер. Но нали ги пазеше за Исус? Погледна отново измръзналите крачета на детето и взе решение.

-Я виж дали не й стават! – рече той и подаде на майката и детето и, обувките.

Красивите обувчици се оказаха по мярка на де­тето. Младата жена щастливо се усмихна, а бебето радостно взе да гука.

-Толкова си добър към нас! – рече тя, като стана заедно с детето, за да си върви. – Дано всичките ти коледни желания се сбъднат!

Ала татко Панов вече се чудеше дали неговата толкова необикновена Коледа щеше да се превърне в истина. Да не би пък да беше пропуснал посети­теля? Разтревожен, той погледна нагоре, а после и надолу по улицата. Имаше много хора, но лицата на всички му бяха познати. Съседи, които отиваха на гости при свои роднини. Кимаха за поздрав, усмих­ваха се и му пожелаваха весела Коледа. Видя и про­сяци. Побърза да влезе вътре, сипа им топла чорба, отряза им дебели порязаници хляб и побърза от­ново да излезе навън, да не би да изпусне Важния посетител.

Много скоро падна зимният мрак. Следващия път, когато татко Панов излезе на вратата и напрег­на очи, едва виждаше минувачите. Бездуго повечето селяни вече се бяха прибрали у дома. Накрая той бавно влезе в стаичката си, затвори капаците и сед­на уморен на стола.

Значи в крайна сметка беше сънувал. А Исус Христос не дойде.

В същия миг усети, че не е сам в стаята.И не сънуваше, защото беше съвсем буден. Като начало пред очите му мина върволицата от хора, отбили се при него този ден. Отново видя стария метач, младата майка с детето и просяците, които беше нахранил. Когато минаваха, всеки от тях каза:

-Не ми ли позна, обущарю?

-Кои сте вие? – озадачен попита той.

Отговори му друг глас. Гласът от неговия сън, гласът на Исус Христос.

– Бях гладен и ти ме нахрани – каза гласът. – Бях гол и ти ме облече. Бях измръзнал и ти ме стопли. Днес дойдох при теб с образа на всеки, когото ти приветства и на когото помогна.

После настъпи безмълвие и стана тихо. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник. Стаята сякаш се изпълни с голямо блаженство, което на­хлу и в сърцето на татко Панов и му се прииска да пее, да се смее и да танцува от радост. Можа само да каже: „Значи той наистина е дошъл!“

Разказът е от https://eklekti.com/