Преди 42 г. издъхва отровен от рицин опасно талантливият Георги Марков

Преди 42 г. в Лондон умира отровен от рицин дисидентът Георги Марков. Тогава той е бил на 49 г., работил е в българската секция на Свободна Европа и в Би Би Си, пишел е сценарии за пиеси, поставяни на европейски сцени и своите „Задочни репортажи“.

Два дни преди да умре, на 7 септември 1978 г. (рожденият ден на Тодор Живков), Георги Марков паркира колата си и тръгва пеш по моста Ватерло в Лондон, отивайки към работното си място в Би Би Си. На автобусната спирка той изведнъж усеща пронизваща болка, като ужилване от насекомо, в задната част на десния крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който вдига чадър от земята. Непознатият бързо пресича от другата страна на улицата и хваща такси. Случаят се запомня като „Убийството с чадър“, като се твърди, че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“.

Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването“, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс“, където умира на 11 септември 1978.

Поради обстоятелствата около Марков като български дисидент и подозренията му, споделени с докторите, че може да е бил отровен, полицията прави подробна аутопсия. Криминалните патолози откриват малко метално топче, забито в прасеца на Марков. То е с диаметър 1.52 mm и съставът му е 90% платина и 10% иридий. Пробито е по цялата си дължина с два канала с диаметър 0.35 mm, които образуват кухина с формата на Х. По-нататъшните експертизи откриват следи от токсичното вещество рицин.

Дребните дупчици били покрити със захарна субстанция, създавайки обвивка, която задържа отровата в топчето. Тази специална субстанция била предназначена да се топи при температура 37°С (температурата на човешкото тяло). След като топчето попада в тялото, „захарните тапи“ се разтопяват, отпушват каналчетата, и рицинът се абсорбира в кръвния поток. Смъртта на Марков е била неизбежна, независимо от това дали лекуващите доктори са знаели какво е отровното вещество в кръвта му, защото срещу рицина няма противоотрова.

Наскоро отравянето на Георги Марков, завършило с фанален край, бе припомнено от Би Би Си във връзка със случилото се с руския опозиционер Алексей Навални, който все пак оживя в болницата в Берлин, може би заради напредъка в създаването на способи за откриването на химични отрови. При Марков рицинът бе открит едва след смъртта му. Статията в английската медия свързваше всички отравяния по политически причини с Русия.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево (София). През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия (днешната НГДЕК), а след това следва индустриална химия. Работи като инженер-технолог и преподавател в техникум.

На 19 години заболява от туберкулоза, което налага дългото му лечение в санаториуми. Там прави и първите си литературни опити. През 1957 г. издава „Цезиева нощ“. Скоро на бял свят се появява и романът „Победителите на Аякс“ (1959) и два сборника разкази и новели (1961).

През 1962 г. издава романа „Мъже“, с който спечелва годишната награда на СБП и впоследствие е приет за член на СБП. Започва работа към издателство „Народна младеж“. Сборниците разкази и новели „Портретът на моя двойник“ (1966 г.) и „Жените на Варшава“ (1968 г.) го утвърждават като един от младите талантливи писатели.

Пише и редица пиеси, но повечето от тях са свалени от сцена от цензурата: „Да се провреш под дъгата“, „Асансьорът“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Аз бях той“. Романът „Покривът“ (1959) е спрян от отпечатване, тъй като описва и като факт, и като алегория срутването на покрива на цех в металургичния завод „Ленин“, а пиесата „Комунисти“ (1969) не е играна поради документалния характер на комунистическото партизанство преди 1944 година в нея.

Марков е един от авторите на сценария на първите серии от популярния сериал „На всеки километър“, като създава образа на умния полицай Велински. След емигрирането му от България името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.

През 1969 г. по време на вътрешната премиера на пиесата му „Аз бях той“ (режисьор Методи Андонов) в Сатиричния театър, представлението е спряно и пиесата отхвърлена. По-късно на същия ден Георги Марков напуска страната под предлог, че заминава за Италия при брат си, който живее там. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата, но постепенно решава да емигрира, особено след като през септември 1971 г. задграничният му паспорт не е подновен.

Установява се в Лондон, където учи английски. Започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Опитва се да влезе във филмовата индустрия, като разчита основно на помощта на Петър Увалиев, но опитът му не успява. По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“.

На 26 декември 1972 г. е осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.

През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил“, написана на английски, печели първа награда. Романът „Достопочтеното шимпанзе“, написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно. На 5 юли 1975 г. сключва брак с Анабел Дилк. Една година по-късно се ражда дъщеря му Александра-Райна.

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи“ — очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на „Задочни репортажи за България“ става възможно едва през 1990 г.

Награден е посмъртно (2000 г.) с орден „Стара планина“ — първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.