Страх Божий

автор: Деян Енев

(от портала Култура.БГ)

Автобусът на фирма „Каракуш” за Хаджидимово тръгваше от автогара „Овча купел” – поне тогава, преди десетина години. Но и автогара „Овча купел” вече я разсипаха, застроиха я, изсякоха дърветата, тя едва живурка. Сигурно в скоро време на цялата й площ ще издумкат поредния мол, кой ги знае.

Каракуш на български означава царски орел. Рейсовете бяха стари, но шофьорите бяха печени, уверени в себе си, вдъхваха сигурност и притежаваха от онзи малко театрален шик, който идва с големия опит и е привилегия на хората, отговарящи за живота на други хора – много хубаво например шофьорът се поздравяваше с колегите си шофьори, когато се разминаваше с друг автобус по пътя – едва-едва отлепяше ръка от волана и натискаше плътния като корабна сирена клаксон на автобуса. Така сигурно се поздравяват капитаните на корабите в открития океан, забавлявах се да си мисля, докато пътувахме – тогава, преди десетина години, при това първо пътуване за Хаджидимово. Пътят отне към четири часа. На разклона за Копривлен спряхме и в рейса влязоха граничари с автомати, които минаха по пътеката между седалките, вглеждайки се в лицата ни. После рейсът влезе в Хаджидимово и спря в единия край на централната улица, където беше автогарата. Пътят до манастира „Св. Георги” горе над градчето беше към пет километра. Над последните къщи на градчето започваше циганската махала – край мен и Раличка търчаха циганета с хубави като черешки очи и протягаха ръце. Не можеше да не им дадеш някоя стотинка, но ако дадеш на едното, трябваше да имаш за всичките – защото те продължаваха да търчат подир нас чак до портите на манастира.

Преди да влезем в манастира, с Раличка изпушихме последната цигара – вътре не можеше да се пуши. Раличка е моята балдъза, тя завърши кинорежисура, направи няколко много силни филма, но през 2005 г., отвратена от скудоумието на царското управление, емигрира във Франция. Тя за пръв път ме заведе в манастира „Св. Георги” в Хаджидимово.

Настаниха ни в две стаи, а после ни извикаха за вечернята, която монасите отслужиха в параклисчето в крилото за гости. В прозореца на параклисчето светеше залезът, суровите черни фигури на монасите се очертаваха на светлината като нарисувани с въглен. Няма да забравя тази вечерня – тогава служиха, доколкото си спомням отец Григорий, който после стана епископ и игумен на Троянския манастир, отец Серафим, който също стана епископ и игумен на Роженския манастир, отец Данаил, и той стана епископ, сега е викарий на Американския митрополит, отец Варнава… Имаше и един послушник, леко кривоглед, почти Христа ради юродив, за съжаление забравил съм му името. И дядо Натанаил беше, Неврокопският митрополит.

Сетне вечеряхме, починахме си малко и отидохме на бдението в църквата с чудотворната икона на св. Георги, която се пази в олтара й. А след бдението отец Серафим ни разказа част от историята на манастира.

„На овчаря дядо Атанас Лазаров на сън му се явил един млад мъж, възседнал бял кон. Той му казал да започне разкопаването на могилката, на чието място по-късно бил построен храм. Тя цялата била обрасла с разни храсталаци. Дядо Атанас не обърнал внимание на този сън и не започнал да копае. На следващата вечер сънят се повторил и това накарало стареца да го разкаже на своята бабичка. Тя също не го взела на сериозно и като се понасмяла казала, че това си е негово внушение и не му разрешила да копае. На третата вечер младият мъж пак се явил и настоявал още на сутринта да започне работа. Като се разсъмнало, дядо Атанас оставил овцете на бабата и се заловил за лопатата. Турците, които имали имот около тази могила, го видели и започнали да го уговарят да се откаже от начинанието си. Макар да не отстъпвал, старецът видял, че не може да се разбере с тях и си отишъл. Вечерта младежът му се явил и му казал да не се бои от хората, които му пречат, защото ще бъдат заставени да отстъпят. Така окуражен дядо Атанас отново отишъл и се заловил за работа.

Турчинът, чиято нива, около 5-6 декара, била разположена от южната част на могилата, излязъл с воловете си да я изоре. Като видял, че на могилата се копае, отишъл да провери каква е работата. Щом разбрал, че тук ще става “вакъф” (църква, свещено място), така се разлютил, че по най-вулгарен начин изпъдил стареца, като си послужил дори с бой. Турчинът помислил, че е победил и се върнал спокойно на нивата си. През това време воловете му били легнали да почиват. Той ги подканил да станат, но те не помръдвали. Започнал да ги бие, пак не стават. Турците, които му се притекли на помощ, се заинтересували, каква е причината такива хубави волове да не могат да се изправят на крака. Като разбрали, че е изпъдил гяурина и дори го е бил, не одобрили постъпката му. “Защото, – казвали те – шом този човек е дошъл тук да копае, без никой да му плаща, тук вече има ръка Всевишния”. Накарали го да викне стареца да продължи работата си. Когато дядо Атанас се върнал, турчинът отишъл при воловете и още при първото подканяне животните се изправили, готови за работа. Слисаният турчин ги закарал в дома си, а нивата дарил на манастира. Това е първата подарена на манастира нива, която днес е негово владение (намира се под оградата, южно от църквата).

Повече никой не се опитал да попречи на разкопаването. Дошли дори помощниците и работата потръгнала. След няколко дни дядо Атанас открил икона на св. Георги, която била напълно запазена. Това въодушевило всички. Присъединили се още помощници и за кратко време било издигнато параклисче, в чест на св. Георги. Дядо Атанас заедно с други българи от селото непрекъснато работели за неговото благоустрояване. То просъществувало около 15 години.”

Сега чета в „Двери”, че точно под манастира „Св. Георги” в Хаджидимово започнали да строят хотел с басейн, ресторант и дискотека – на разгърната площ един декар. Обектът за милиони левове бил дело на дъщерята на настоящия кмет на Хаджидимово Людмил Терзиев, издигнат от НДСВ. (Симеоне, ела да си прибереш вересиите!) Строежът вървял с ударни, почти стахановски темпове – въпреки изпратената петиция от монашеското братство до всички държавни органи.

Значи турчинът навремето е проявил страх Божий и е дарил нивата си, а сегашният управник на Хаджидимово (българин!) пет пари не дава и строи точно под портата на манастира, в същата тази дарена нива. Аз мисля, че с тези неща шега не бива. Така си мисля. И друго си мисля. Наместо Цецка Цачева и Цветан Цветанов да оглавяват „протестите” в Банско в подкрепа на ново, още по-страшно изсичане на горите на Пирин, да бяха се ангажирали с този казус. И без това петицията е адресирана и до самата Цецка Цачева.

Страх Божий не означава страх от Божие наказание. Страх Божий означава страх да не загубиш Божията благодат. А какво е Божия благодат? Това е усещане, което всеки формулира сам за себе си. Във всеки случай, когато я има Божията благодат, всичко ти върви много леко, а ти крачиш на педя над земята. Божия благодат също така, според мен е, да ти са даде поне веднъж в живота възможност да присъстваш на вечерня в малкото параклисче в крилото за гости в някой манастир, където суровите черни фигури на монасите сякаш са нарисувани като с въглен върху залеза в прозореца.

Помислете си едно – как иначе би издържала Раличка в далечната Франция цели седем години, ако нямаше спомена за онази вечерня. Аз мисля, че не би издържала.

Ето това е Божия благодат.

Честита Нова година, Раличке!