Човекът, който въведе хидропониката в български оранжерии преди 40 г., изпрати усмивка на проф. Бозуков

Оранжериите и хидропониката, с която контролираме до милимол подаването на 13 хранителни елемента, са пример за великите постижения на човечеството, каза проф. д-р Христо Симидчиев

Преди десетина дни служебният земеделски министър проф. Христо Бозуков хвърли „бомба“ в публичното пространство, заявявайки, че зеленчуците, отглеждани в оранжерия с хидропонна технология, имат „малко по-неестествен вкус“. И че може би ще е редно върху етикетите на зеленчуците да се изписва дали стоката е растяла с хидропоника или върху почва. По думите му изкуствената среда при хидропониката може да бъде перлит, стиропор, вата или слама … Само че това са природни продукти.

Българската асоциация на производителите на оранжерийна продукция реагира веднага с право на отговор. В писмо асоциацията заяви, че с думите си министърът компрометира бранша.

Така бе събуден от дълбок сън един спор, толкова типичен при въвеждане на нещо ново и прогресивно. При този спор винаги има гласове, които казват, че старото и традиционното е по-хубаво, по-вкусно, по-здравословно, по-естествено, по-безопасно, по-истинско и ценно. Проблемът в случая бе, че този спор вече е воден у нас преди десетки години и е спечелен от науката. Вторият по-съществен проблем бе в това, че земеделският министър застана срещу българските стопани на хиляди декари оранжерии с хидропоника, които работят или са работили по европейски програми и са инвестирали много милиони, за да бъдат по-технологични и в крак със съвременното производство.

Това стана повод да потърсим за мнение проф. Христо Симидчиев. Няма друг българин, който да знае повече от него за оранжериите и хидропониката.

Той е посветил около 50 години на това по-сложно зеленчукопроизводство. Бил е заместник-директор и директор на ИЗК „Марица“, работил е като консултант и директор по трансфер на технологии за създаването на оранжерии в Мексико по покана на правителството. Проф. Симидчиев е бил също така консултант към Германското дружество за научно-техническо сътрудничество и по програма на ФАО към ООН. Ръководил е консултантския отдел на българо-холандска фирма и от години е управител е на консултанската фирма „Грийн Стар Консултинг” – Пловдив, която се занимава с изработване на цялостни проекти за оранжерии и технологии за отглеждане на оранжерийни култури. Преди 4 години професорът в съавторство с доц. д-р Венета Каназирска написаха единствената българска съвременна книга-учебник за оранжерийно производство „За хидпорониката от А до Я“.

Още по-забележително е, че

проф. Христо Симидчиев първи е въвел хидропонното производство у нас през 1982 година.

В тази сфера познанията му са енциклопедични.

Когато му разказахме за мнението на министър Бозуков за хидропонното производство, професорът просто се усмихна.

Преди близо 40 години той вече бе минал през този спор, но го беше водил с партиец. И тогава бе опонирал на силния на деня чрез един умен ход. Партийният секретар бе казал, че зеленчуците на хидропоника са безвкусни. Но след като по идея на Христо Симидчиев бе опитал на сляпо две салати – със зеленчуци, отгледани на почва и с други, отгледани на хидропоника, той бе посочил хидропонните като по-вкусни. И така се бе самоопровергал.

Нещо повече. През периода на съществуване на промишлената хидропонна технология качеството на продукцията е проверявана нееднократно от много учени и експериментатори. У нас колектив от научни работници към ВМИ „Ив. П. Павлов”  – Пловдив, и ИЗК „Марица” – Пловдив, изследваха влиянието на зеленчуците, отгледани на почва и по хидропонния метод, върху животни и опитно, и чрез анализ на продукцията установиха, че по биологично качество и хранителна стойност продукцията от растенията, отгледани по двете технологии няма разлика. Сензорният анализ също не установи, разлика при продукцията, отгледана по хидропонния метод.

Помолен да разкаже за оранжерийното производство и българската хидропоника, проф. Симидчиев се върна назад в годините и ето какво научихме:

„Ако цивилизацията е тръгнала от земеделието и животновъдството, когато номадите са усетили, че е по-удобно да отглеждат храната си край колибата вместо да я търсят и преследват, то днес след няколко големи скока, вече имаме добре оборудвани с механизация и със складове за продукция, торове и препарати стопанства.

Оранжериите са един от примерите на великите постижения на човечество. Те са идеята, че можеш да направиш растежна среда и да отглеждаш тук и сега това, което расте в Африка или в Америка, като създадеш подобен климат. Хидропониката и компютъризацията идват по-късно от стремежа на човек да може да контролира факторите на растеж – микроклимат, хранене, поливане.

При хидропониката контролираме 13 хранителни елемента до милимол, включително рН и солевата концентрация  – всеки ден и всяка минута. Грижата за този контрол е на компютъра, който контролира и регулира количеството и съотношението между хранителните елементи. По този начин растението получава всичко необходимо.

Една от новите технологии в миналия век бе отглеждането на краставици на субстрат слама.

Когато сламата започне да ферментира и да се разлага, отделя хранителни вещества, които са важни за краставиците. И като поливаме допълнително – растат. В Европа първи прилагат отглеждането на краставици върху слама във Великобритания, а скоро след това методът е копиран от Холандия. Именно опита на Холандия  със сламата приложихме и у нас.

Защо англичаните са започнали да отглеждат върху слама? Това идва от Индия, която е колонизирана от англичаните през 19 век. В Индия краставиците растат като лиани в джунглата и раждат прекрасни плодове. Някой англичанин, който не само е гледал, но е и мислил, се е сетил, че богатата растителност там, която умирайки подхранва почвата, може да се минимизира като опит със слама в Англия.

През 1934 г. е създадена първата в България оранжерия. Построена е в Кюстендил от архитект, който решил да използва топлата минерална вода. Той е видял такива оранжерии във Франция и като се е върнал, е приложил видяното и у нас. Разбира се, говорим за малка стъклена оранжерия, опряна до стена.

Първите стъклени оранжерии за научни цели пък са направени в институт „Марица“ от академик Христо Даскалов някъде около 1948-1950 г. Тези оранжерии са ниски и дори и днес могат да се видят в двора на института. Вече не се използват, защото са неудобни.

Първата съвременна индустриална оранжерия в България е построена в Пазарджик. Тя е 30 декара. Видях я за първи път като студент през 1965 г. Следващият голям оранжериен комплекс – 400 декара, е построен в с. Звъничево, Пазарджишко. Близо до него малко по-късно са построени от „Тексим“ 200 дка оранжерии по инициатива на Георги Найденов. След това „Тексим“ създаде още 200 декара оранжерии в Стрелча.

В България всичко в оранжериите беше на почва. После започнахме да слагаме слама на краставиците. И най-накрая преминахме към хидропониката.

Хидропониката я въведох аз в Пазарджик по холандска технология.

Първите две оранжерии бяха с 30 дка домати и 30 дка краставици. Това беше 1982-1983 г. И тогава партийните кадри казаха, че зеленчуците нямат вкус. По-нататък направихме и оранжерията в Баня, Карловско.

Първата българска хидропоника бе с каменна вата, а по-късно я направихме на основата от перлит, когато край Кърджали се откри негово находище. В Холандия днес също използват перлита, като го смесват с торф.

Качеството, включително и вкусът на един зеленчук, първо зависят от сорта.

Второто е от климатичните условия. За да расте нормално един домат, трябва да има 200 вата осветеност – у нас това условие го имаме през деня. През нощта няма нужда. Например когато се опитат вносни домат, диня или каквото и да е, няма да ви харесат. Когато бях в Мексико и опитах техните дини, никога след това не повторих. Защо? Защото там температурата е толкова висока, че това растение се развива много бързо и затова става безвкусно. В условията на България този процес е по-плавен, натрупването на захари е по-бавно и пълноценно, затова качеството у нас е по-добро. Ние се намираме в една природно-климатична област, която е много добра за полското производство. Докато холандците са стигнали до извода, че за да отглеждат култури като домати и краставици, трябва да направят оранжерии и изкуствено осветление, за да доближат условията до биологичните изисквания на дадената култура.  Затова днес те са едни от най-добрите технолози и производители в света. Те правят оранжерийно производство вече над 130 години основно по хидропонните технологии.

Преди много години в Мексико е имало хидропонна система за производство, но не в оранжерии, а на открито. Някога, преди да се създаде столицата Мексико сити, там е имало езера и блата. И тогава бедните мексиканци, за да има къде да отглеждат растения, са събирали утайката от блатата и са я хвърляли върху по-твърда земя. Така са създавали субстрат. А отдолу водата се просмуква в него и така са се хранили зеленчуците. Можем да приемем, че една от най-първите примитивни хидропоники е била в Мексико.

По-късно хидропониката започва да се развива научно в Африка. Но едва когато се развива компютъризацията, чрез която могат да се контролират елементите на храненето,  хидропониката започна да се развива и като технология.

Едно от първите хидропонни производства е било на американските самолетоносачи,

които са обкръжили Япония след избухването на двете атомни бомби в края на Втората световна война. За да консумират войниците чисти, а не радиоактивни зеленчуци, върху тези кораби е имало производство на зеленчуци.

Грубо пресметнато, хидропониката се развива бурно през последните 70-80 години.

И ние имаме какво още да научим от света.

Няма никога да забравя колко бях учуден, когато преди години наблюдавах как в Холандия извършват лабораторен анализ на почвата. У нас също правим агрохимичен анализ на почвата като я третираме с различни реактиви и това, което се утаи, го анализираме. Така разбираме колко азот, фосфор и други елементи има в почвата. В Холандия правят друго, което в началото не можех да проумея. Те вземат почвата, заливат я с вода и изследват това, което е извлечено. Чудех се защо с вода. Какво въобще правят холандците? Докато един колега не ми обясни.

Растението няма химикали, за да разтвори това, което е в почвата. И затова холандците искат да узнаят какво може да усвои то, когато вали дъжд и когато го поливат с вода. Това, което ние правим с анализа на почвата, ни показва какви запаси от азот и фосфор има в нея. Но те не са в усвоимо състояние. Не че нашият метод не дава информация, но ние правим анализ на почвата като съдържание, а не като наличност на достъпни за растението хранителни вещества.

Затова служебният  земеделски министър проф. Бозуков би трябвало да си даде сметка колко вида почви имаме и колко вида растения отглеждаме в тях, като сме стигнали дотам, че да торим със синтетични торове. И защо сега, когато искаме да правим биопроизводство, ни е забранено да торим с тях.

В хидропониката понеже използваме минерални вещества е отворена една скоба. Ако аз торя с натурални вещества, какъвто е суперфосфът или калиевият сулфат – а това са минерали, които се срещат в природата, мога да правя биологично производство. Когато трябва да се тори с азотен тор – амониев нитрат, това е продукт на химична реакция и затова този тор е забранен за биопроизводството. За да дам азот на растенията, той трябва да е произведен по естествен път – от бактерии.

Колкото повече наука има в земеделието, толкова по-природосъобразно можем да отглеждаме растенията и заедно с това да се радваме на високи добиви. А в хидропониката има вложено много знание. Благодарение на внимателното производство, холандците добиват по над 80 тона краставици от декар и по 50-60 тона домати. Ако ние достигнем тези добиви, това ще е повод за гордост, а не за срам.“