Отиде си академик Антон Дончев
Авторът на романа „Време разделно“ акад. Антон Дончев почина от сърдечно заболяване на 92 години в реанимацията на ВМА.
Талантливият писател написа десетина романи, част от които бяха филмирани.
Най-известният – „Време разделно“, който разказва за насилствената ислямизация в Родопите през 17 век, е създаден само за 41 дни, когато Дончев е бил на 34 години. Романът е преведен на 30 езика и е издаван в тираж 2 милиона.
Предлаган е за Нобелова награда за литература.
В едно от интервютата Антон Дончев разказва следната притча, като я тълкува:
„Свети Климент отива в сегашна Албания и Свети цар Борис му подарява три къщи. Областният управител Домета – на Кутмичевица, дава къщите. България е приела преди 20-30 години християнството и издигат три черкви близо до къщите. Къщите нови, черквите – нови, каменни пътеки от всяка къща до всяка черква. Извиква Свети Климент монаха, който се грижел за градините. Свети Климент освен, че е облагородявал човешки души, е облагородявал и диви дървета. Ашладисвали са сливи, ябълки. Покрили са с овощни градини половината сегашна Македония. Дядо Климент казва на монаха: „Голо, камънак, пътека – трябва да засадим нещо край пътеката“. Монахът казва: „Мога да насадя тополи, липи. След 5-10 години ще има птици, сянка, зеленина, но ни липата, ни тополата стават за нещо – това са женски дървета. Ни греда можеш да направиш, ни мост, ни къща“. „Какво можем да сторим?“, попитал Климент. „Дъбове да посадим, отговорил монахът. – Дъбове, но растат 40-50 години. Като гледам твоята бяла брада и моята гола глава – нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове“. Свети Климент му казал: „Още утре засадете дъбове“. Там е цялата работа – че ние забравихме как се садят дъбове. От 20 и кусур години хората, на които временно даваме управлението, забравят великата максима „Властта държи в лявата си ръка зърно – като го посее да има какво да се яде. В дясната си ръка държи желъди, за да има сянка, да има птици, да има песен, да има дъжд, да има държава“. Никой не сади дъбове. Трагедията на интелектуалците в България е това, че те са длъжни да призовават не само „сей земеделецо“, за да има България, а „садете дървета“. Това е национална трагедия. „