Япония – страната, в която не е нужно да си принц, за да получиш поклон

Надя Петрова

На 11 октомври 2022 г. Япония най-сетне се отвори за свободно предвижващи се туристи. Повече от две години островната държава, до която се лети към 17 часа от България, не допускаше чужденци заради Ковид-19. След продължителен натиск от страна на туристическия бизнес и въпреки съпротивата на голяма част от по-възрастното население, правителството на Фумио Кишида най-после вдигна бариерата за някои държави, в това число и страните от ЕС. Но постави условие посетителите да са ваксинирани с три дози или да представят негативен PCR тест.

На токийското летище Нарита властите взимат пръстови отпечатъци, правят снимки на пришълците, поднасят им декларации за подписване, искат адреса на първите им нощувки. Не се минава нито бързо, нито лесно, но се преживява, защото вече си в Страната на изгряващото слънце – Нихон, Джапан или както си я знаем – Япония.

Ние сме гайджини (чужденци), които трябва за две седмици да съблюдават основните правила на главния остров Хоншу – да не си сваляме маските дори на улицата, да не пререждаме и да не цапаме. Ако за това време станем поне малко японци, можем да се научим да се усмихваме, да се покланяме и да благодарим.

Благодаря, благодаря много!

„Аригато гозаймас/гозаймащта“ се изговаря стотици пъти на ден от японците. За шофьорите на градски автобуси – хиляди пъти. Когато пътниците слизат на спирките, шофьорът лично благодари за доверието на всеки, когото е возил.

Влаковите служители, докато минават от вагон на вагон, изпълняват друг ритуал. Точно преди да излязат от вагона, те се обръщат към пътниците, покланят се и едва тогава продължават нататък. Дори и никой да не ги гледа, няма значение: вагонът не може да бъде напуснат без поклон.

Когато гост на хотела си тръгва, управителят излиза да го изпрати с благодарност, че е избрал да отседне на това място. Покланя се и дори може да поднесе дребен подарък на туриста.

На тазгодишния Хелоуин при едно от най-големите кръстовища в Токио – Шибуя кросинг, ситуацията беше истински критична. Облечени като аниме герои, роботи или нещо друго, тийнейджърите решиха да се забавляват като пресичат непрекъснато огромното кръстовище.

Бяха хиляди и хиляди. Малко по-рано през този ден в Южна Корея бяха загинали над 150 стъпкани от тълпата младежи, сред които и японци, отишли да празнуват в Сеул. Затова полицията бе струпала на кръстовището в Шибуя стотици служители, за да регулират движението и да наложат животоопазващ ред. С мегафони и светещи палки униформените викаха силно, но накрая винаги слагаха точка със „Сумимасен“ и „Аригато гозаймащта“ („Извинете“, „Благодаря много“). Това продължи часове наред през нощта, защото Токио е най-големият град в света с около 14 милиона жители. А Шибуя кросинг е световно популярно кръстовище, на което пешеходците от четирите улици и по зебрите в диагонали получават едновременно зелена светлина и тръгват да пресичат. Полицаите се опитваха да надвикат надутите до дупка музикални уредби в автомобилите и да охладят емоциите сред най-интересната тълпа, която можеше да се види – едва-едва облечени момичета, и момчета, каквито само в Източна Азия можете да срещнете – гримирани с молив и с цветен гланц за устни (не защото е Хелоуин), със сини, зелени, оранжеви, бели и какви ли не коси, с перлени огърлици. В Япония господства културата „кауай“ (в превод – сладко, мило). Всичко трябва да е симпатично, чаровно, „кауай“. Момичетата да са като кукли или аниме героини – с много къси поли, непременно гримирани, съвършени. А момчетата да са интересни и красиви.

„Аригато“ се чува и от говорителите в метрото. Дълго време се чудех на какво ми напомнят възторжените им гласове. Те са с поне една октава по-високи от българските, артистични са и ти става драго да ги слушаш. Накрая се сетих, че начинът, по който изброяват спирките на метро-линията, звучат с въодушевлението, с които ние се обръщаме към някой рожденик: „Да си жив и здрав! Още кратки години и дълги десетилетия! Непременно да си щастлив! Хоро да водиш на стотния си рожден ден! И тогава нека три жени да се карат за теб!“ И така нататък. Разбира се, метро говорителите не поздравяват рожденик, а само казват с най-радостен глас: Следващата спирка е еди-коя си. След нея са тази, онази, по-другата и т.н. Благодарим ви, че ползвате метрото на Токио!“

Когато се качихме на покрива на „Шибуя скай“, младежът, чиято работа бе да съпровожда в асансьора туристите до 45 етаж, направи най-дълбокия поклон, който видяхме в Япония. И ако си мислите, че това беше смешно, се лъжете. Момчето изглеждаше супер достойно, изящно и направо „кауай“, заедно с обичайното „благодаря“.

Когато в забележителната Централна гара на Киото на ниво В1 изчакахме да отвори врати в 10:00 часа сутринта най-сладкият магазин в света, пълен с шоколадови и сладкарски произведения на множество кулинарни работилници, изживяхме нещо, което никъде другаде не може да се случи. Изправени пред щандовете, стотици служителки се поклониха на първите посетители и останаха със склонена глава известно време. В Япония не е нужно да си принц, нито да си богат или приказно красив, за да получиш поклон. Просто някога, някога японците са приели, че всеки човек заслужава поклон заради смелостта да се роди в този непредсказуем свят.

Работеща Япония

В Япония няма недостоен труд, недостойно би било, ако работата не е свършена по най-добрия начин. Видяхме момичета, облечени с елегантни рокли, да събират боклуци по улиците. Видяхме уличен ремонт, при който всеки вършеше нещо и нямаше нужда от началник.

Обичайна гледка са спящите пътници в метрото или автобуса. Просто хората са преуморени, включително учениците и студентите. На острова като че ли нищо не се върши за отбиване на номера, всеки дава всичкото, с което разполага.

Толкова костюмирани мъже никъде другаде в света няма. Този стил на обличане се налага още от училище, където учениците задължително са с униформи – момчетата със сака и панталони, момичетата с дамски сака и плисирани поли. Впрочем, униформите се въвеждат още от детската градина.

Доста семейства се издържат с приготвянето на храна в собствен малък ресторант. Въпреки че местата за хранене са през сто метра или направо врата до врата, около обяд могат да се видят опашки от чакащи да влязат в избраното заведение. Хората не отиват в ресторантите за отмора, а за да се нахранят. Хапват и стават, за да освободят мястото на следващия гладен. Храната е на толкова достъпна цена (купа с рамен от 800 грама струва 7-8 лева), а апартаментите в Токио са толкова малки, че е напълно вероятно семействата да се хранят единствено в заведения.

Готвачите обикновено са в центъра на ресторанта и клиентът може да види как приготвят храната. Работят с ръкавици и с лента на главата. И сервират блюдата горещи.

Една възрастна жена в града на сърните – Нара, ни направи палачинки (окономияки) в малкото си заведение със седем стола. На възраст около 70 години, жената работеше всеки ден от 16 до 21:30 часа. Пред очите ни разбърка бобени кълнове, зелен лук, едно яйце, добави и други неща – и всичко това бе върху плот, който се оказа плоча за печене. После ни сервира готовите окономияки върху друг плот – точно пред нас, и също затоплен. Палачинките бяха „оиши“ (вкусни), и на жената и беше приятно да го чуе от нас, чужденците. Същата вечер излизахме начесто да наблюдаваме лунното затъмнение, което се виждаше прекрасно от острова. Беше безоблачно пълнолуние. Сянката на нашата планета постепенно напредваше, сякаш гризеше лунната ябълка, докато накрая тя изчезна черна като нощта. След това лека полека започна да си връща златното лице.

Странности

Има две изключително странни неща, които веднага правят впечатление на чужденците. Първото е, че в цялата страна по улиците няма кошчета за боклук и в същото време е чисто. Второто е, че сервитьорите са мили и внимателни, при това без да очакват бакшиш. Дори обратно, ако дадете на сервитьора нещо отгоре, ще го обидите ужасно.

Кошчетата за боклук са изчезнали през 1995 г., когато почитатели на религиозен култ по нареждане на водача си поставили пакети в токийското метро с бойното отровно вещество зарин. 14 души са починали и хиляди са пострадали от този терористичен акт. Впоследствие било решено да се премахнат всички обществени кошове за боклук в страната, тъй като могат да се използват за смъртоносни цели. Ето защо, когато хапнете анико (нещо като поничка с пълнеж от паста от сладък боб), трябва да си поставите омазнената салфетка в раницата и да я носите до кошчето в хотелската стая.

Относно бакшиша пък нещата са ясни. Японците работят и получават заплата. Не може бакшишът да е причина да си вършиш както трябва работата, след като така или иначе получаваш трудово възнаграждение. Нито е почетено, нито е достойно сервитьорът да взима допълнителна сума с неясен размер, зависещ единствено от душевното и финансовото състояние на хранещия се. Японците считат за унижение добавянето на пари извън направената сметка.

Редът – един от основните стълбове на страната

Хората, за които „държавата, това е редът“, ще се почувстват като у дома си в Япония.

Тук никой не пресича на червено.

Чакащите на спирките за градските автобуси или за метро-влаковете, се подреждат в дълга опашка, така че когато пристигне транспортът, всеки да се качи, като му дойде редът.

Ако някой се опита да пререди други при касата в магазина, касиерът не го обслужва и го приканва да изчака на края на опашката.

Ако се изтъпанчиш най-отпред на зебрата за пешеходци при червен светофар, изчаквайки да светне зеленото, не е окей. По-японско е да застанеш смирено отзад.

Японците уважават толкова много реда, че на железопътните гари са изписани върху платформите номерата на вагоните. Ако на билета ти е посочено, че си на място № Х във вагон №8, трябва да чакаш там, където е осмицата. Когато влакът пристигне, точно пред осмицата се отваря вратата за вагон №8.

Във влака стрела от Осака до Токио се качи един клас ученици на възраст около 15 години. Момичета завъртяха една от седалките така, че седнаха точно срещу други две съученички. Разприказваха се, гримираха се, извадиха и карти за игра. Но в това време се появи влаков служител, на когото не му хареса обърнатата седалка. Каза две думи и си тръгна. Без да протестират, без да умуват, без да се ядосват, момичетата върнаха седалката както си беше, и изобщо не загубиха доброто си настроение. Представете си сега как щяха да реагират българските ученички: Ама защо господине, какво толкова сме направили, не ни разваляйте играта. И т.н.

Транспортът в Япония е организиран изключително прецизно. Метрото в Токио е на поне 4 подземни нива и влаковете пристигат през 5 до 10 минути.

Най-удобният начин за пътуване е да си закупиш карта Суйка, която зареждаш с избрана от теб сума чрез автоматите на летището, метростанциите и гарите. Според дължината на пътуването, чекингът си тегли суми от суйката. Тя се използва за плащане на метрото, градските автобуси и отчасти – на влаковете. С нея можеш да пазаруваш и в супермаркети.

Хубавото е, че когато напускаш страната, можеш да си изтеглиш останалите в картата пари. Но пък ако имаш намерение да се завърнеш в Япония, просто си задържаш суйката, за да ти служи и при следващото посещение. Нейният срок на валидност е 10 години от издаването ѝ.

Вертикалната държава

Токио е много повече от град, повече от столица, повече от мегаполис. Това е чудовищно огромно градище с население, два пъти повече от българите в България.

Стотици, а може и хиляди, са сградите с 40 и над 40 етажа. Представете си един квартал на Пловдив събран в един широк 40-етажен блок. В Япония растежът от много години е вертикален, защото иначе не можеш да събереш 126 милиона души върху 378 хил. кв. километра.

Когато се качиш на покрива на Шибуя скай, не можеш да видиш къде свършват светлините на нощния град. Няма линия на мрака. Един час е пътят с влак от Централната гара на Токио до летището Нарита, което е почти до границата на столицата. А това означава, че радиусът на града е поне 100 км.

Гледката към Токио от нощен самолет е като към жаравата на огромен пожар.

За разлика от енергийните икономии, за които се стяга Европа, Токио свети като космически фар. Хотелиерите не пестят електричество, от което се подразбира, че токът е на достъпни цени.

Заради изключително плътния и евтин градски транспорт, в столицата няма автомобилни задръствания. Хората предпочитат да ползват влакове и автобуси, отколкото лични автомобили, вероятно защото паркирането в столицата е много скъпо – над 2 лева за половин час. Затова и въздухът е чист.

Не е така в Осака например, тъй като там има доста по-малко метро линии.

В големите японски градове градоустройството включва малки симпатични улички със сравнително малки къщи и още по-малки дворчета. Изобщо японците си падат по миниатюрните неща. За закуска например можеш да получиш ястия в пет – шест мънички блюда като от детски сервиз – различни салатки, зрънца от нещо си, купичка с ориз, парченце риба, късчета тофу. Пресните зеленчуци рядко са опция за предястие, в повечето менюта липсват. Плодовете са налични само на закуска. За сметка на това ресторантските листи са препълнени с ястия с месо или риба. В градовете, които посетихме, видяхме само един вегетариански ресторант – в курорта Нико. И той беше фалирал.

Хари Потър, сърнички и риокани

В Япония са доста популярни риоканите  – нещо като някогашните странноприемници. Въпреки че в тях гостите спят върху дюшеци на пода, покрит с плетена тръстика – татами, и масата в стаята е ниска, така че трябва да седиш в йогийска поза, престоят в риокан се заплаща скъпо. Още по-скъп става, ако в  странноприемницата има и онсен. Онсенът е басейн с топла до гореща минерална вода. Персоналът осигурява на клиентите специално традиционно облекло – юката, с което се посещава онсенът. Има две помещения – за мъже и за жени.

В някои риокани се предлагат стаи, в които са поставени дървени или каменни вани с постоянно вливаща и оттичаща се минерална вода. Нощувката на такова място е по-скъпа от петзвезден хотел.

В градчето Нико има десетки риокани.

В град Нара – някогашна столица на Япония, най-голямата атракция са сърните, които се движат сред хората. Само не си мислете, че ще имате мило изживяване с тези изящни животни. Нищо подобно. Когато закупите храна за сърните от сергия в парка, те веднага ви обграждат и ви измъкват бисквитите от ръцете. Може дори да ви гризнат през дрехите, ако се помотаете с раздаването на храната. Побутват ви с муцуни, ближат дрехите ви, подскачат, преследват ви, докато бисквитите не свършат.

Забавно е, че сърните се покланят като същински японци. Ако им се поклониш, те също навеждат глава преди да захапят лакомството. Като изключим подбуждащия ги към агресия апетит, няма две мнения –  милички са.

Увеселителният парк Universal Studios в Осака привлича туристи от целия свят. Пред парка компанията е построила няколко огромни хотела с идеята, че децата на Азия ще прекарват ваканциите си именно тук. През 2019 г. паркът е посетен от над 14 милиона души. Той е върху 540 декара площ. Входният билет струва около 100 лева. Една от най-големите атракции в него е замъкът на училището Хогуортс, пред който е построена уличка от селцето Хогсмийд в „Хари Потър“. Там се продават магически пръчки, всякаквовкусови бонбони, мантии в цветовете на четирите училища, пуловери, шалове и какво ли не на безбожно високи цени. Има и вълнуващи преживявания като летене върху хипогриф с добавена магическа реалност. Наистина създателите са се постарали часовете в парка да бъдат вълнуващи.

„Джурасик парк“, „Марио“, „Нинтендо“ и другите теми в Universal Studios също са капан за тийнейджъри в измисления кино свят, който може да бъде докоснат и изживян в Осака.

Накрая, като се стъмни, следва церемонията по паленето на Коледната елха. Когато тя светне, чуваш как няколко хиляди души си поемат дъх и си пожелават подаръците, за които мечтаят.