Проф. Танко Колев: Алтернативни зърнено-житни, които не изискват торове, пестициди или влага

Зелените политики на Европейския съюз в новия програмен период си поставят амбициозни цели за запазване на биоразнообразието и намаляване използването на пестициди и синтетични торове. Тези нови условие, заедно с неспособността на държавата ни да възстанови поливните площи от миналия век и да инвестира в съвременни съоръжения, принуждават земеделците да търсят алтернативни култури.  

Климатът се променя, отговорността на хората към опазване на планетата се увеличава, вкусът на потребителите става по-различен. Земеделците също започват да променят поведението си. 

В тази статия, предоставена на Агро Пловдив от проф. д-р Танко Колев, се предлагат на аграрния бизнес някои нови решения с позабравени култури.

Автор: Проф. д-р Танко Колев, преподавател в Аграрен университет Пловдив, катедра „Растениевъдство“

Какво налага отглеждането на алтернативни култури

1. Стремеж към устойчиво развитие †
2. Намаляващо биоразнообразие †
3. Здравословни ползи, свързани с уникални хранителни качества

Устойчиво развитие чрез отглеждане на уникални традиционни култури

В Европа са налице нарастващи искания за стабилно производство на селскостопански култури, характеризиращо се с намалени вложения за пестициди и синтетични торове и увеличаване на биоразнообразие.

Тези искания рефлектират в усилията за интегриране на екологичните аспекти в Общата Селскостопанска Политика (ОСП). Най-взискателната система за производство с ниски вложения е биологичното земеделие.

С повишаване на познанията за връзката между храненето и здравето е налице повишено търсене на европейския пазар за здравословни храни на алтернативни култури с уникални хранителни качества.

ЗЪРНЕНО-ЖИТНИ КУЛТУРИ

Твърда пшеница

Уникални  хранителни качества

За 100 g	Лимец	Камут	Спелта	Твърда пшеница	Обикновена пшеница
Енергия  (kJ)	1450	1411	1414	1418	1368
Протеини (g)	18,2	14,7	14,6	13,7	12,6
Мазнини (g)	2.48	2.2	2.43	2.47	1.54
Витамини
Thiamin(mg)	0.5	0.591	0.364	0.419	0.383
Riboflavin (mg)	0.45	0.178	0.113	0.121	0.115
Vitamin B-6 (mg)	0.49	0.255	0.23	0.3	0.419

За 100 g	Лимец	Камут	Спелта	Твърда пшеница	Обикновена пшеница
Минерали
Калций (mg)	no data	24	27	34	29
Желязо (mg)	4.59	4.41	4.44	3.52	3.19
Фосфор (mg	415	386	401	288	508
Калий  (mg)	390	446	388	508	288
Цинк (mg)	2.24	3.68	3.28	4.16	2.65
Магнезий  (mg)	no data	134	136	144	126
Селен (mg)	27.89	69.3	11.7	89.4	70.7

Сравнителна характеристика на твърда и обикновена пшеница

Показател	Твърда	Обикновена
Хромозомен набор	2n = 28 (тетраплоидна)	2n = 42 (хексаплоидна)
Разпространение	Ограничено	Широко
Употреба	Макарони	Хляб
Глутен	Разтеглив	Еластичен
Каротиноиди	Да	Не

Ръж

Ръжта е традиционна култура. Тя незаслужено е изместена от пшеницата и ечемика и може да бъде алтернатива, поради невзискателността си към почвите, устойчивостта на болести и ранното прибиране, което гарантира по-добри добиви. В последните години ръженият хляб е търсен и предпочитан от голяма част от градското население. Това е една от причините да препоръчаме възвръщането на ръжта. Тя е зимоустойчива и студоустойчива зимна житна култура. Не понася дебела снежна покривка, както и високи температури по време на цъфтеж. Не е взискателна към почвата. Поради мощната си брадеста коренова система ръжта успява и там, където не могат да се отглеждат други култури. Използва се основно за зърнопроизводство на черен диетичен хляб, концентриран фураж за селскостопанските животни и спирт. Тя се отглежда и за получаване на склероций от мораво рогче, необходим за фармацевтичната промишленост.

Основни изисквания, свързани с отглеждането: Ръжта е житна култура, която се отглежда за добив на зърно, от което се получава хляб или концентриран фураж за животните. Ръженият хляб е по-ниско калоричен от пшеничния и притежава специфичен вкус, цвят и по-малко белтъчини. Използва се като диетичен хляб и се препоръчва на диабетици и хора, склонни към напълняване. Ръжта не понася прясно изорана и неулегнала почва, защото кълновете и са със слаба пробивна способност. Когато почвата улегне след сеитбата кълновете се изтощават, растенията отслабват след зимата и посевите остават редки. Обработката на почвата за отглеждането на ръж е същата както при пшеницата, но трябва да се извърши рано, за да улегне добре почвата.Мощната коренова система на ръжта е с добра усвояваща способност. Този факт и дава възможност да приема трудно подвижни хранителни вещества. На леки песъчливи почви тя може да се тори с 1,5-2 тона оборски тор на декар, внесен с обработката. За нашите условия примерните торови норми за отглеждане на ръж са следните: 6-10 кг N, 5-6 кг Р2О5, а при нужда и 5-6 кг К2О на декар. Схемата на торенето за отглеждане на ръж е както при пшеницата. Пролетното подхранване трябва да се извърши рано, понеже нарастването е интензивно. Засява се редово на 10-15 см междуредово разстояние с 400-500 кълняеми семена на 1 м² (14-17,5 кг семена на декар). Когато се отглежда ръж за паша, сеитбената норма се завишава на 700-800 кълняеми семена на 1 м². Дълбочината на сеитбата на ръжта трябва да бъде около 3 см. След сеитбата и трябва да се валира.

Глобалното затопляне на климата и зачестилите засушавания през последните няколко години поставят на дневен ред производството на зърно от сухоустойчиви култури.

Соргото

(Sorghum Vulgare Pers.) е една от тях и е подходяща за отглеждане както при липса на достатъчно влага, така и на по-непродуктивни почви. Културата намира широко разпространение в засушливите райони на Африка, Азия и Америка. По-късно соргото е пренесено в Европа (Испания, Португалия, Франция и Русия), а в България намира място в земеделската практика едва в средата на ХХ век. Соргото (Sorghum) е род покритосеменни растения от семейство Житни (Poaceae).

Родът включва около 25 вида, седемнадесет от които произлизат от Австралия,^[1] [2] а ареалът на някои видове стига до Африка, Азия, Мезоамерика и някои острови в Индийския и Тихия океан.^[3][4] Един от видовете се отглежда за зърно, а много други се използват като фураж, или специално отглеждани, или като засети в пасища.

Култивираните видове сорго се използват за храна, а много други за зелен и зърнен фураж, силаж, захарен сироп, добив на нишесте и производство на метли и спирт. Соргото притежава ценни стопански и биологични особености. То е високодобивно, сухоустойчиво растение. Разпространено е в засушливите райони на света като там то превъзхожда по добив царевицата за зърно, отглеждана без напояване. Заради изключителната си сухоустойчивост е получило названието „камила на растителния свят“ или „царевица, устойчива на суша“. В световен мащаб сорго се отглежда на площ от около 450 млн. дка, а продукцията му на 65 милиона тона. Соргото е основна култура в страните с тропичен климат, а добивът го нарежда на четвърто място сред зърнено-житните култури. Най-големи производители са САЩ, Индия, Китай, Мексико. В Европейския съюз производството от 600 000 тона е съсредоточено основно в страните от Южна Европа, главно Франция, Италия и Испания. Отглежда се и в Румъния, Унгария и страните от бившия СССР и Югославия. В България соргото не се отглежда масово, като засяваните площи не са надхвърляли 35 хиляди дка.

Култивирането на сорго започва в североизточна Африка – основно в Етиопия и Судан. В тези страни днес се срещат и голяма част от дивите видове на рода. В Индия соргото е одомашнено през III век пр. Хр., а в Китай и Египет през II век пр. Хр. Културата е пренесена в Европа през XV век, а в Америка е пренесена от колонизаторите през XVII век.

Според Николай Вавилов, соргото е култивирано едновременно в североизточна Африка и Китай, а по-късно е пренесено в Индия, където вторично е претърпяло допълнителна култивация.

Съгласно данни на ФАО към 2009 година най-големият производител на сорго са САЩ с 9,7 млн. тона. След тях се нареждат страни като Индия, Нигерия, Судан и Етиопия. Крупни производители на сорго са и Австралия, Бразилия, Китай, Буркина Фасо, Аржентина, Мали, Камерун, Египет, Нигер, Танзания, Чад, Уганда, Мозамбик, Венецуела и Гана. Например в Русия добивът на сорго през 2007 году е 351 хил. тона. В САЩ например площите засети от сорго са разположени в щатите Канзас, Оклахома, Колорадо, Небраска, Ню Мексико, Мисури, Южна Дакота, Аризона и Калифорния. В случаите, когато в района има достатъчно валежи, царевицата превъзхожда соргото както по добив на зърно, така и по добив на груб фураж. По тази причина и площите засети със сорго в царевичния пояс на САЩ и на изток от тях са малко.

Световният добив на сорго през 2010 г. възлиза на 55,6 милиона тона. Средният добив от хектар е 1,37 тона. Най-продуктивни се оказват стопанствата в Йордания, където добивите от сорго се равняват на 12,7 тона от хектар. За сравнение средният добив на сорго се равнява на 4,5 тона от хектар.

В световен мащаб площите, които се отделят за посеви от сорго намаляват за сметка на увеличаването на добив от хектар. В исторически план през 1985 г. е произведено най-голямото количество сорго – 77,6 милиона тона.

Соргото, макар и да не е широко разпространено в България е известно отдавна. Почти едновременно около средата на XIX век в страната са внесени захарното и техническото сорго. Захарното сорго се е отглеждало основно за добив на захарен сироп и петмез. С налагането обаче на захарното цвекло като суровина, захарната метла придобива вторично значение само като растение за фураж, отглеждано в ограничени размери.

Техническата или обикновена метла в миналото е отглеждана като културно растение за направа на метли и четки, а зърното е използвано за храна на птиците. Соргото за зърно се оказва по-перспективно и постепенно навлиза в производството на зърнен фураж.

Просо – Panicum miliaceum L.

Просото се отглежда заради зърното, а предназначението на тази суровина в различните части на земното кълбо е твърде различно. Просо се наричат няколко биологични вида, които не са обединени в таксономична група, но повечето влизат в подсемейство Panicoideae на семейство Poaceae.

В България зърното от просо се използва предимно за храна на продуктивни и декоративни птици, и е традиционната суровина за варене на боза. Сламата от просо има висока хранителна стойност и се доближава до ливадното сено.

В тропичните страни просото е основна култура и там, освен за фуражи, зърното се използва за получаване на брашна и, съответно, на тестени изделия за храна на хората.

По разпределение в света, просото заема 5-о място след пшеницата, ориза, царевицата и ечемика, като се засява на почти 700 млн. декара. От тях 200 млн. декара е площта на просото в Индия. Поради високата сухоустойчивост на културата, големи производители са страните със сух климат. Средните добиви от културата са ниски (80 – 90 kg/декар).

В България от дълго време просото е като алтернативна култура и известно увеличаване на площта става при „отварянето“ на пазар за износ на продукцията. Предполага се, че площта не надвишава 10 000 декара, поради което просото заема едно от последните места сред зърнено-житните култури. Отглеждането на културата е съсредоточено в Тракийската низина.

Просото е подходяща алтернатива в променящите се климатични условия.

Затоплянето и засушаването на планетата изисква да избираме за отглеждане сухоустойчиви култури с по -кратък вегетационен период.

При засушливи условия добивите му превишават тези на царевицата. Добри предшественици за него са бобовите. 

Еднозърнест лимец (Triticum monococcum)

е вид пшеница, която може да бъде отнесена както към дивите видове пшеница – Triticum boeoticum (или baeoticum), така и към домашните – Triticum monococcum. Дивите и култивираните форми на растението се разглеждат като отделни видове или като подвидове на Triticum monococcum. Той е диплоиден вид на олющената пшеница, с твърда покривна люспа и плътно положени зърна. Култивираната форма се различава от дивата по това, че семената са по-големи и класовете остават цели при съзряването.

Еднозърнестият лимец е една от най-ранно култивираните форми пшеница. Зърна див лимец са открити в разкопки, датиращи от епипалеолита в района на Близкия изток, известен като Плодородния полумесец. Смята се, че за пръв път лимецът е култивиран около 7500 г. пр. Хр. в периода на т. нар. Догрънчарски неолит A и Догрънчарски неолит. Изследваните ДНК отпечатъци водят към предположението, че лимецът първоначално е култивиран близо до Караждаг – област в югоизточна Турция, където са намерени голям брой земеделски поселища от споменатата епоха. В по-късни времена – през бронзовата епоха, отглеждането му постепенно е намаляло за сметка на други култури, за да сведе до днешното му състояние на реликт – полузабравено растение, почти без стопанско значение, отглеждано като регионален вид в Мароко, Турция, страните от бивша Югославия и някои планински райони на Франция. По тези места той се е използвал за производство на булгур и като фураж за селскостопанските животни.

Окултуреният еднозърнест лимец (Triticum monococcum subsp. monococcum) е толерантен към отглеждане на засолени почви. Основното производно изделие е булгур (натрошени зърна).

Генетично възниква преди 10 700 години в сегашна Югоизточна Турция на/около планината Карадаа с надморска височина 1900 m (в превод: Черната планина). Някои предполагат, че успоредна селекция се е извършвала и на Балканския полуостров.

Еднозърнестият лимец е диплоид 2n (два основни набора хромозоми в телесните клетки).^[6]

Двузърнестият лимец (Triticum dicoccum),

наричан още емер и палба, е вид несъщинска пшеница. В епохата на мезолит–неолита двузърнестият лимец е бил широко използван като растителна храна, а по-късно е изместен от културната пшеница. Рядко се култивира, главно в Южен Кавказ и Татарстан.

Окултуреният двузърнест лимец (Triticum turgidum subsp. dicoccum) се отличава с добър добив върху бедни на хранителни вещества планински почви. Устойчив е на стъблена ръжда (Puccinia graminis) при висока влажност. Освен за хляб е подходящ и за фураж.

Генетично възниква преди 10 700 години в сегашна югоизточна Турция около Урфа с надморска височина 500 m, при влажна и студена зима (+2 С), и горещо и сухо лято (+38 С).

Двузърнестият лимец е тетраплоид 4n (четири основни набора хромозоми).

Спелта (Triticum spelta)

в България наричана още шпелта и динкел, e вид несъщинска пшеница. Била е основна храна в части на Близкия изток и Европа от Бронзовата епоха до Средновековието.

Днес се възприема като здравословна храна, тъй като има по-висок процент на протеини от пшеницата, както и голямо количество фибри, минерали и витамини. Има почти 2 пъти повече витамин А и витамини от група B, мазнини, фосфор и белтъчини. Съдържа глутен, при това в големи количества, но той е различен от този в обикновената пшеница, както като съотношение на глиадин и глутенин, така и като матрица на протеините, която е по-лесно разтворима във вода и съответно по-лесно усвоима от храносмилателната система.

Не приема торене (така не може да се увеличава добивът), не поема тежките метали, не се излющва – все причини, които не я правят комерсиална. Брашното, получено от спелта, е фино, а приготвените с него хляб, бисквити и макаронени изделия имат много приятен вкус.

Triticum aestivum subsp. spelta е вид окултурена пшеница, отглеждана до средата на 20 век, след което напълно е изместена от хлебната пшеница. Вирее на сравнително по-плодородни почви. Напоследък е популярна в органичното земеделие, защото може да се отглежда в технология с по-малко добавени торове. Понася се по-добре от хора с хранителни алергии към пшеница, поради по малък на брой алергени.

Генетично възниква (първоначално) преди 9500 години в Близкия изток, като предхожда с малко появата на хлебната пшеница. Някои допускат, че европейската спелта е със самостоятелен произход и е произлязла от хлебната пшеница няколко хилядолетия по-късно.

Продукти от спелта са: здравословно брашно от покълнали семена, едро смляно брашно както и булгур към хляб, т.нар. паста (пшенични варени кюфтета), бисквити, джин (Холандия), бира (Бавария), водка (Полша).^[2]

Камут

Камутът е пшеница, която има отлични хранителни качества и безспорно е чудесна храна, но е мит фактът, че e бил открит в египетските пирамиди преди повече от 3000 години. Мит е също, че има ниско съдържание на глутен и е подходящ за болни към непоносимост на глутен. Освен това се култивира в условията на абсолютен монопол, има космическа цена и тежък екологичен отпечатък за околната среда.

“Камут” не е име на зърнена култура, а търговска марка, точно както McDonald’s. Консорциумът Kamut International Ltd регистрира този вид зърнена култура в САЩ със съкращението QK-77 и я култивира и продава в условията на монопол. Камутът е известен в целия свят благодарение на безпрецедентна маркетинг стратегия.
Някои наричат този вид зърно „пшеницата на фараона“, защото се говори, че семената на камута са намерени в средата на миналия век в една египетска гробница и са изпратени в щата Монтана, където след хиляди години са „събудени“ и култивирани.

Произведеното и продавано под марка Kamut зърно се култивира в САЩ (Монтана) и в Канада (Албърта и Саскачеван), под зоркия контрол на семейство Куин, собственик на Kamut International. Всички продукти, които носят етикета „камут“ се продават под контрола на Kamut International и  Kamut Enterprises Европа.

Изключително ефективната маркетинг стратегия, която стои в основата на успеха на камута набляга на три аспекта:  предполагаемото му намиране в гробницата, приписването му на невероятни хранителни качества и предполагаемата му диетична полза при хора с непоносимост към глутен.

Ориенталското едро зърно или корасан, да го наречем с истинското му „публично“ име, тъй като вече е ясно, че камут е измислено име и търговска марка – е вид пшеница, Triticum turgidum subsp. turanicum, която принадлежи към същата генетична група на твърдата пшеница: има стъбло достигащо дори до 180 cm височина; зърното е голо и издължено, по-дълго от всякакъв друг вид зърно; произхожда от Близкия Изток (Корасан е име на област в Иран); през вековете се е разпространила и по Средиземноморието, където благодарение на дребните фермери е устоял на корпоративната експанзия на твърдата и меката пшеница.

Следва: Проф. Танко Колев: Технически и лечебно-ароматни култури за биоразнообразие и сеитбооборот

Използвани източници

1. ДОКЛАД ВЪЗМОЖНОСТИ И ДОБРИ ПРАКТИКИ, СВЪРЗАНИ С РАЗВИТИЕ НА АЛТЕРНАТИВНО ЗЕМЕДЕЛИЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА „МИГ ОБЩИНИ МИНЕРАЛНИ БАНИ -ЧЕРНООЧЕНЕ“.
2. Доц. д-р Димитър Николов, Доц. д-р Асен Станчев, Гл. ас. д-р Петър Борисов, Гл. ас. д-р Теодор Радев. ПОДХОДЯЩИ ВИДОВЕ АЛТЕРНАТИВНО ЗЕМЕДЕЛИЕ ЗА ДОБРУДЖА.
3. Проф. д-р Виолета Божанова. Алтернативни култури с уникални хранителни качества.
4. Проф. д-р Танко Колев. Твърдата пшеница в България – състояние, развитие и технологични решения. Публична лекция.
5. WIKIPEDIA BULGARIA