Станишев и Местан – обран бостан!

Автор: Деян Енев – от портала Култура

Айнел е още малка, сега ще тръгва на училище. На тъмното й лице светят удивително красиви, изумруденозелени очи. Тя, разбира се, се срамува, когато говори с възрастен човек, крие очите си, навежда ги. Но изведнъж вдига поглед и зелените лъчи отсреща те озаряват с нещо неземно – с чиста детска доброта и любопитство.

Майка й продава дини и пъпеши на ъгъла на две улици в квартал „Хиподрума”. Отгоре – платнището на шатрата. Отдолу – дините и пъпешите. Един полуизгнил опел корсичка е паркиран до шатрата, прозорците му са затулени с вестници. Тук спят вечер Айнел и майка й. Те изкараха цяло лято така – през деня на жегата под шатрата, вечер в колата.

Айнел и майка й са турци от Добруджа. С това се занимават – отглеждат дини и пъпеши. Тази година реколтата беше чудна – берекет версин. Цялата фамилия през лятото се преселва в София – бащата, братята на Айнел, баба й. На майката и на Айнел се падна това ъгълче – и те цяло лято изкараха тук.

Майката на Айнел все е засмяна. Няма да се скара на дъщеря си, да се оплаче от нещо. Айнел също е послушна – седи си на столчето и си рисува.

– Какво рисуваш? Може ли да видим рисунките?

Айнел се срамува, крие рисунките. Майка й обаче взема листата, изпъстрени с шарени рисунки, слага ги отгоре на кантара и ни ги показва с гордост. Рисунките са хубави, детски. Къщичка, дървета, слънце, луна.

– Ама ти си била много добра художничка. Как се казваш?

Айнел крие лицето си, мълчи, срамува се.

– Айнел – казва майка й. – Казва се Айнел.

– Какво значи Айнел? – питаме ние с жена ми.

– Ръка към Луната – отвръща майката.

След няколко дни последните дини и пъпеши ще са продадени. Ще дойдат мъжете, ще вдигнат шатрата, ще натоварят багажа в стария опел корсичка. Мястото, където Айнел рисуваше, ще остане празно – до другото лято, когато, ако реколтата пак е добра, майката на Айнел пак ще дойде.

Тук ще призная нещо – за целите на този текст вчера се наканих да задам няколко въпроса на майката на Айнел.

Исках да я попитам:

Какво мисли за ДПС?

Членува ли в партията?

Следи ли политическите новини?

Съчувства ли на луксозния „отшелник” Ахмед Доган?

Харесва ли й ораторската дарба на Лютви Местан?

Какво мисли за протестите? За Орешарски?

И така нататък, и така нататък.

А после си рекох – не разваляй хубавата история.

И нищо не я попитах.

Тези хора се трудят и оцеляват – и никой не го е еня за тях.

Освен когато трябва да ги натоварят на автобусите, когато, казвам, Станишев и Местан решат да снесат кукувичите си яйца в делника им, за да обслужат хипертрофираното си его на „лидери”.

Не се прави така, господа. Вашето изпълнение от миналия петък остави такъв тежък дъх на безпомощност и на развалено, че изпитах чисто човешки срам от това, че се водите лидери на две от големите партии.

На вашия фон дори Бойко Борисов, срещу когото никога не съм пестял критиките си, започва да изгрява целият в бяло. Той поне призова свиневъдите да се разотидат тихо и кротко.

И кой знае защо, докато ви гледах по телевизора миналия петък, в главата ми се появи онзи рефрен от протестите:

Станишев и Местан – обран бостан!

Това и ще сложа за заглавие на този текст. Макар че много исках заглавието да е друго. Исках заглавието да бъде:

Айнел – ръка към Луната!