Честит ден на Книгата!

На 23 април отбелязваме за 29-ти път Световния ден на книгата и авторското право. Инициативата за празника е на ЮНЕСКО.

С празнуването на този ден в целия свят организацията на ООН се стреми да насърчава четенето, издателска дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право.

23 април e символична дата за световната литература. На тази дата през 1616 г. са починали Сервантес, Шекспир и Инка Гарсиласо де ла Вега. Това е датата на раждане или смърт и на други изтъкнати автори като Морис Дрюон, Халдоур Лакснес, Владимир Набоков, Жозеп Пла и Мануел Валехо. На този ден е роден и българският мъдрец Радой Ралин.

Идеята за празника произхожда от Каталуня, където на 23 април, деня на св. Георги Победоносец, традиционно се подарява книга.

Днес книгата като физически предмет все повече се замества от аудио книгата, но истината е, че литературното богатство на света е огромно, а списъците с е-книги са нищожен процент от него.

Книгите са нашите други светове, в които живеем, докато ги четем. Наричаме ги нереалистични, тъй като животът с всичките му емоции, чувства, мисли, ситуации, взаимоотношения, въбражение, съдба и т.н. не може да влезе между две корици. Книгите са негова опростена подредена версия – всяка със свой аромат и цвят. Малко или повече те ни формират като река, която изглажда камъните. Те ни създават представи, през които животът често минава като валяк.

Това ни дава повод да припомним едно прекрасно стихотворение на незабравимия Добромир Тонев:

Глад

Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините…
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата…
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме…

От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река…
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.

Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха…
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.

Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом – изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.