Колко е важен за властта един изгорял театър?

Последната жертва е Пловдивският театър, чиято сцена изгоря в средата на седмицата. Сега въпросът е дали и доколко сградата ще повтори съдбата на други пожари, в които по-унищожителни бяха не пламъците, а административната тишина след тях, която се проточи с години.

Травма номер едно и до днес си остава Софийският цирк – сграда, изгоряла за 18 минути, която и до днес не е възстановена. Този пожар е от 1983 г. Комунистическите власти бяха нееднократно обвинявани в това, че са изоставили цирковото изкуство, като не са позволили да се издигне нова сграда за него, но след 1989 обвинението отпадна. Тогава се разбра, че проблемът с необходимостта от това или друго изкуство не е точно политически, както изглеждаше, а малко по-мащабен. И много по-дълго преодоляем.

Те не носят бързо пари

Съвсем доскоро изглеждаше, че Старозагорската опера и театърът в Русе могат да повторят нерадостната съдба на цирка, но опасенията се оправдаха само частично. Операта беше възстановена 20 години след пожара в нея, а Русенският театър отвори врати четвърт век след като беше затворен за ремонт, изоставен и опожарен.

И в двата случая травмите бяха умножени по две заради цялостното отношение на властите към изчезването на културни институции. Аргументът за бавното възстановяване беше в това, че няма пари, но твърдението беше крайно неубедително. Верният отговор не беше даван, а той беше в това, че парите са просто за друго – за дейности, от които следва бързо придобиване на нови пари. Театрите не бяха привиждани като част от тези дейности.

Двайсетина години чакаше и Младежкият театър в София, чиято трупа живя години наред под наем, като преживя поне една реституция, административен спор с кметството, два пожара и замръзнал на средата ремонт. Възстановиха го за година и половина – само защото бяха отпуснати пари специално за тази цел.

Повече сигурност е нужна

Пловдивският театър може и да извади късмет, разбира се. Пораженията в него поне на пръв поглед изглеждат по-малко, отколкото тези в другите споменати театри, а и правителството се чуди как да си осигури по-кротки творци. Друг е въпросът, че по-щастлива съдба за един конкретен театър надали ще означава по-истинска политика към театрите изобщо.

Абсолютният минимум, който властите досега можеха да осигурят за тези сгради, е по-адекватна противопожарна система и по-експедитивни пожарникари. Сградите със сценични прожектори са сред първите, изложени на риск от пожари, наред с онези, в които се помещават химически лаборатории. Само че не е известно това да е довело до някакви мерки. Предпоследният случай беше този от Перник, където през 2004 г. изгоря сцената „Боян Дановски“. И след това също не стана дума за това какво може да направи пожарната, за да действа по-бързо и какво могат да направят самите театри, за да контролират по-ефективно спазването на мерките за сигурност около критичните зони.

Пак добре, че не сме на етапа от 1991 г., когато пожарната, пристигнала да гаси пламъците в старозагорската опера, е била без водни резерви в период на режим на водата.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Б. Михайлова