95 г. от раждането на Йордан Радичков: „Понякога се издигах тъй високо в небето, че се превръщах в точица“

На 24 октомври 1929 г. се ражда сладкодумният разказвач и мъдрец Йордан Радичков, който като подхване една история, сякаш никога не може да я свърши, защото хем копае от изречение на изречение все по-надълбоко, хем я повдига все по-нависоко. А така никога не може да достигне нито до сърцето на дълбочината, нито до тавана на небесата. Но стига много надалеч …

Радичков се ражда в едно изчезнало вече село – Калиманица, в една област с несигурното и непрекъснато променящо се име, спряло се в сегашно време на Монтана, в годината на световната икономическа депресия – 1929. Едва ли някой от това селце със стотина души е подозирал, че от Калиманица ще се пръкне такъв магьосник на словото, на чието име днес има кръстени училища и площади, има статуи, паметни плочи, връх на антарктическия остров Ливингстън. Те са видими. Но има и невидими, защото всеки, който обича да чете и се е докосвал до словото на Радичков, го издига като паметник в собствената си алея на славата.

Още преди да стане на 20 години, Радичков вече е с публикувани разказ, импресии и очерци. Няма данни писателят, който два пъти е бил номиниран за Нобелова награда за литература, да е завършил висше образование. Не му е била нужна диплома, за да доказва таланта си, просто защото талантът е по-безценен и от един милион дипломи.

Животът на Радичков е все в думите. Той написва два романа – „Всички и никой“ и „Прашка“, множество разкази, сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967), пиесите „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979), „Суматоха”. Пиесите се играят в над десет държави по света. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по земното кълбо. Творецът е носител на много награди – и у нас, и в чужбина, като в България в последните му години е получил най-високите отличия – орден „Стара планина“ I степен, наградата за литература на Софийския университет и държавната награда за култура „Паисий Хилендарски“. Носител е и на театралната награда „Аскеер“, която му е връчена през 1996.

Критиците определят творчеството му като магически реализъм. Дори и за читателите, които не боравят с литературоведските термини, е ясно, че написаното от Радичков е чиста магия. Авторът започва творбите си просто и непретенциозно, след което забърква една чудна смесица от особени думи, с които оцветява по свой начин живота, за да покаже дълбоките му процепи.

Една от най-често цитираните Радичкови мъдрости гласи: „ За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. Особено много дължа на съпругата си. Тя е и продължава да бъде най-добрият ми душеприказчик.“

И още: „Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не ѝ отива!„

„Понякога се издигах тъй високо в небето, че се превръщах в точица“ – „Ние, врабчетата“

Писателят умира на 21 януари 2004 г. на 74 години.