35-те години на прехода към демокрация ни отнеха ентусиазма

Днес отбелязваме без вълнение 35 години от свалянето на десетилетния водач на социалистическа България Тодор Живков и началото на дългия преход към демокрация.

Всичките тези години ни превърнаха в народ без ентусиазъм, който днес вече е обикновен зрител на съдбата на страната.

А в началото след 10 ноември 1989 г. бе иначе. Площадите преливаха от обнадеждени хора, че животът ще се промени, тъй като свободата можеше да се докосне. Въздухът експлодираше от ентусиазъм и чиста радост, от очакване за икономически възход, инициативност, ясни правила. Пълни хладилници, нови автомобили, корекомски дрехи, пътувания към Европа, Сащ и Канада, Австралия и някъде далече, далече. Вече нямаше бариери. Покорството бе изметено и изхвърлено на боклука. Настанилите се в йерархията на комунистическата партия се изпокриха в този земетръс. А ние дори не знаехме накъде да вървим, това го решаваха други. И … тръгнахме накриво. Но свободата не е лесно нещо. Тя трябваше да бъде ограничена за алчните, разрушителите и садистите и да дава крила на съзидателните и мъдрите. Не беше така.

И ето ни днес – един народ, който не може да говори помежду си. Една Вавилонска кула, която се клати в опасно време на войни и разделения на народите. Един свят, пред очите на който се заличават държави и нищо не може да спре убийствата и разрушенията. Къде изчезна желанието ни да изградим нашия дом като едно чисто, подредено и естествено красиво място, в което работливият и мъдрият са уважавани, лъжецът и крадецът са изолирани в подземието, талантливите са нашата радост и гордост пред света, търпеливите са ни учители, съвестните са ни съветници? Всичко е обърнато с керемидите надолу. Празнуваме ли нещо? Не, само го отбелязваме и веднага забравяме тази дата 10 ноември 1989 г. Това е денят, в който бяхме други хора в друг живот.