Фьодор Достоевски се ражда – най-великият психолог в световната литература

На 11 ноември (нов стил) 1821 г. в Москва в многолюдното благородническо литовско семейство се ражда изключителният майстор на словото Фьодор Михайлович Достоевски. Животът му е пълен с лични трагедии и възторг, любов и бедност, хазартна страст и умиление. Бил е пред ешафода, преживявайки последните си мигове в пълната палитра на ужаса и нечовешкото спокойствие, докато не разбира, че смъртта му е отложена. Живял е в каторга в Сибир. Видял е смъртта на първото си дете. Всичко, което Достоевски преживява, се превръща в експлозия на чувства и размисли, които той излива в творчеството си, съпровождан от епилептични пристъпи и болести на белия дроб. На 59 години писателят умира, но вече повече от 140 години книгите му се четат и преоткриват, защото това са книги за дълбоките преживявания на душата.

Фьодор Михайлович Достоевски е автор на едни от най-добрите романи не само в руската, но и в световната литература – „Бедни хора“ , „Записки от мъртвия дом“, „Унижените и оскърбените“, „Престъпление и наказание“, „Идиот”, „Братя Карамазови” и други.

Творбите на Достоевски умеят напълно да обсебят читателя и да го накарат да заживее в света на автора, да плаче, да се радва, да размишлява и да страда в него. Словото му е омагьосващо. По света са създадени много групи литератори и читатели, изучаващи и тълкуващи творчеството на руския писател.

Достоевски започва да пише от средата на 40-те години на 19-ти век, но най-известните му творби са писани в последните години от живота му. Авторът е обявен за един от най-значимите психолози в историята на световната литература.

Той написва общо 11 романа, 3 новели, 17 разказа и 3 есета.

Казва за себе си: „Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която укрепва в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак понякога Бог ми провожда мигове, в които съм напълно спокоен; в тези мигове аз обичам и виждам, че и мен ме обичат – та тъкмо в такива мигове аз изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е много прост и е следният: да вярваш, че няма нищо по прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само няма, казвам си аз с ревнива любов, но и не може да има. Нещо повече, ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.“