Влюбеният старец от Англия и неговата българска прислужничка
Говорим си с моята приятелка по скайпа. Тя е в едно селце в Англия и в това време си мие колата – Форд Ка на старо. Показва ми с камерата на телефона къщата, в която живее – едноетажна, със спретната градина отпред и морава в двора. „Тук всяко семейство гледа да поддържа чимширите оформени, а тревата окосена. Никой не ги кара и като че ли се състезават чии двор е най-красив“, обяснява ми тя. „Ако хората нямат време сами да се справят, викат градинар“, уточнява Ането.
Ането е машинен инженер, а в училище беше най-добрата математичка. Замина за Великобритания преди 4 години и сега почиства къщи на английски семейства в две села. Живее при един възрастен жъж – 86-годишен, и имат уговорката тя да готви и да чисти, вместо да плаща наем. След още една година ще изплати семейния заем и ще се върне при децата и мъжа си в София.
„А твоят хазяин държи ли се“, я питам. „Ха!“, отговори тя. Нещо ѝ стана смешно. И ето какво ми разказа.
Хазяинът Питър си имал приятелка – артистична англичанка, с която се запознал във влака. И той е бил машинен инженер като Ането, но и дума за сравнение не може да става между машинните инженери в двете държави. Човекът работил във фирма, получавал много добри доходи, пенсионирал се и пенсията сега му е достатъчна, за да обядва в ресторанти с приятелката си два пъти седмично и да ходят заедно на къси екскурзии в курортните селца на острова. Естествено – за негова сметка, тъй като Питър е стар английски джентълмен.
Питър останал вдовец малко след като Ането пристигнала от България. Много скоро след като се сбогувал с блаженно почившата си съпруга, той се запознал във влака с китайско момиче. То било преподавател в близкия град и провело любезен разговор със стария човек докато пътували. Питър обаче безпощадно се влюбил в момичето и то само за един час. Като се прибрал вкъщи, обявил, че си има приятелка. „Китайка е, но какво от това“, великодушно рекъл Питър, който бил като дете – веднага всичко споделял. След два дни заминал да посети новата си любов в града. Но се завърнал потресен – тя го отрязала светкавично и жестоко. Но го успокоила, че постъпва така, защото си има приятел.
Инцидентът вцепенил Питър. „Едва се движеше“, припомня си Ането. „Като му викнех „Хайде Питър, ще обядваме“, знаех, че докато дойде от стаята в трапезарията, мога да сипя яденето и да подредя чиниите. Толкова бавен беше, като омърлушена мравчица.“
Лека полека обаче старецът се върнал към разходките си с влака. Във Великобритания има курортни селца, разположени на гарите. Има железопътни линии, по които още се движат парни локомотиви за атракция. В селата са направили музеи, градини с езерца и водоскоци, кътчета за чай и обяд, и пенсионерите често пътуват от село на село като плащат една цена на билета за деня. По обед хапват в малък семеен ресторант, а вечерта се прибират.
При една от тези разходки, Питър се запознал с две пътнички – приятелки, към 60-годишни, и тутакси се влюбил в по-хубавата. След няколко такива уж случайни пътувания, той успял да покани дамата, която го вълнувала, на обяд. Тя се съгласила и вече година откак двамата се срещат. „Между другото, вметна Ането, вече са си направили резервация за ресторант на Нова година.“
Два пъти в седмицата хазяинът намигал на Ането и ѝ съобщавал, че този ден няма да има грижа за храната – отивал да обядва с Мери. По принцип англичаните ядят веднъж на ден – на обед или на вечеря, уточни приятелката ми. Питър и Мери планирали също да почиват заедно следващото лято. Във Великобритания били много популярни почивките в каравани. Пенсионираните семейни двойки или наемали каравана и пътували с нея, или си запазвали каравана в някой курорт и отсядали в нея. Едно семейство от селото, където е Ането, предприело дълго пътуване из Европа миналата година с каравана. По време на екскурзията от държава в държава, жената си счупила крака. Гипсирали ѝ го и обиколката продължила. Когато се прибрали в Англия вече било минало половината време, през което кракът трябвало да е в гипс.
„Влюбването се отрази много добре на Питър“, продължи Ането. „Сега, като му извикам „Питър, хайде на обяд“, докато сипя в чиниите, той е седнал на стола. Вече хвърли бастута.“
Докато си говорим, Ането е измила форда.
Последният път я видях на живо само преди месец. Беше в отпуска и пристигна в едно пловдивско село, където живеят родителите ѝ. Там се видяхме, докато переше одеала и килими, а майка ѝ седеше усмихната на пейката в двора. Дворът беше запустял, плодовете по дръвчетата стояха необрани и изсъхнали, а майка ѝ – на 72 години, беше в един от малкото си щастливи дни в последните няколко години. В къщата лежеше болен мъжът ѝ, а и тя не беше съвсем добре – като се изправи, се оказа, че е превита на две заради някаква лекарска грешка.
Защо се сетих за тази жена? Стана ми тъжно за нея и за нашите старци. Те не пътуват с влакове просто за разходка, а и по работа не пътуват, закотвени в къщите си. Не обядват в ресторанти, освен ако не са на помен. Не си организират екскурзии в каравани из Европа. Не, дори и на почивки не ходят. Когато се разболеят, гаснат в леглата си, и не дай Боже да са сами. А те често са наистина сами, защото децата им се борят с живота някъде другаде из шарения свят. А любовта? Когато всичките ти сили отиват, за да оцелееш още един ден и още един месец, сърцето няма сили за любов. Тя е само спомен – все по-мъглив и все по-нереален.