Как празнуваме Съединението, без да сме постигнали единението!

Липсата на национална осъзнатост ни прави народ от лумпени 

Румен ЛеонидовАвтор: Румен Леонидов – „Факел“

Съединение или единение? В това е въпросът. Защото Източна Румелия и Княжество България отдавна са съединени, но народното разединение продължава.

Причините са няколко.
Първата е липсата на обединителна личност. Лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване.
Нямаме извисен духовен водач, който да стане обединяващ център за себеподобни същества, чиито нравствени матрици да са проверени в един или два века назад.
Къде се дянаха внуците и правнуците на онези храбри момчета, млади мъжища, юначни български чеда, които въстанаха, за да обединят разкъсаното Отечество?
Няма ги. Хич ги няма. Може би защото природата си почива? Може би защото нацията ни е вече ялова? Или духовната ни сперма е нефелна?
Може би защото страдаме от интелектуална недостатъчност и нямаме нагона на целокупния национален дух, който да оплоди майка България и тя, милата, да се сдобие с читави младенци?
А може би е време да престанем да се вглеждаме единствено в безнадеждното мъжествено многоточие от безволеви, но лакоми неудачници, които си избираме да ни управляват?
Пленници сме на всеобщото отвращение. Отвращението от политиците е най-масово, на пръсти се броят онези сред тях, които се отличават с чиста съвест, с чисти помисли и чисти сърца.
След като ние, мъжете, не можем да съберем един отбор, в който да няма мухльовци или мижитурки, значи е ред на слабия пол да покаже силата си.
Отблъсваща е липсата на лични лидери, на воеводи, ако щете, отблъскваща е и липсата на осъзната обществена необходимост да бъде излъчено такова воеводство, вместо това се нагледахме на мъжкарска самовлюбеност, суетност, надменно ежене и тесногръда дребнавост.
За малките ни политически мъже, повечето от които са духовни пигмеи, държавата е голяма играчка, която може безнаказано да бъде употребена и потрошена. За тях общественият живот е част от игричката на стражари и апаши, които тарикатски си делят плячката за сметка на мнозинството от безгласни балами.
Ще речете, абе, така е било винаги, така май е и навсякъде по света. Не ме интересува къде как е, единствено ме интересува, че етносът ни линее, генофондът ни се топи, нацията ни е в духовна и икономическа безпътица, която кара част от нас да озверяват, да се точат като остриета и да искат мъст, ревизия, реванш. Справедливият гняв на хиляди наши сънародници обаче днес е умело пренасочен не към малцинството, което лошо ни управлява, а към малцинствата, част от нашата нация.
Затова си задавам въпроса: как по навик продължаваме да празнуваме Съединението, без да сме постигнали помежду си единението? Без да сме се издигнали от механичното спояване на териториите ни до духовните територии на взаимното вливане, до дифузното взаимопроникване на душевността ни!
Българинът днес живее не само бедно и трудно, но и невъзможно – на всички ни е по-лесно да се увълчим срещу бедните, а не срещу бедността, срещу следствието, а не срещу причината, срещу различния, а не срещу нашия, който често пъти е по-лош и по-некачествен от не нашия.
Липсата на национална осъзнатост ни прави народ от лумпени.
Ниско образование, ниска обща, „най-обща“ култура, нисък праг на духовност, липса на духовна и физическа хигиена, нехайно отношение към физическото и душевно тяло, презрителното отношение към животното Живот, тоталната ни цигания – ден да мине, друг да дойде, да почакаме смъртта.
Невеселата психоатмосфера в страната, липсата на ясна визия за личния ни, семеен и национален просперитет – всичко това и още поне дузина фактори и факти – гнетят и взривяват търпението на редовите ни сънародници, за които вече нямаме общи празници, свещени, общонационални дати. Тези дати за мнозинството просто са почивни дни, към които нямат никакво отношение. Камо ли някакво озарение.
Ние много живеем, но малко мислим. Защото сме навикнали някой друг да мисли вместо нас. За подредбата на държавата, за политиката – външна и вътрешна, за правилата в обществото, за отношенията между нас… Единението на нацията не е само хармония между управлявани и управляващи.
Ние сами се държим като роби в собствената си държава, а не като нейни собственици, като нейни граждани.
Какво означава като граждани ли? Означава да се самоуважаваме, да държим на достойнството си, да не допускаме да ни манипулират с кресливи псевдонационалистически лозунги, да не вървим като стадо метиляви овце след всеки медиен герой.
Да разпознаваме лъжата от полуистината, да имаме собствени проверени истини, по-различни от истината на тълпата.
Безразличието на околните към общото ни смалява като етнос. Обичаме народа си, но онзи народ, който е бил вчера, онзи ден, но не и днешния си народ. А може този народ винаги е бил едно и също сборище, за което съдим по неговите някогашни елити – в древността, в държавността, в дръзновението на Възраждането… Ето защо народът трябва да бъде обичан, но не и да бъде хвален, да му се подмилкваме, в своята цялост не бива да се ухажва или величае. Щото той пет пари не дава за ухажора. И клетникът в крайна сметка остава сам с употребената си съвест.
Трябва ни нов духовен елит. Знам, че всеки от нас познава десетки иначе незнайни същества, които са пръсната из страната ни и извън нея, за които сте готови да се закълнете, че са стойностни българи и българки.
Готови ли сте да целунете хляба и да се прекръстите, че говорите истината, готовите ли да си сложите ръката в огъня за тях? Не сте. Но нали без нашата подкрепа тези български синове и щерки ще продължават да бъдат разпилени като златни зърна из сегашните силози на родната ни реколта. Или чакаме и те да минат под валяка на времето, на мелницата, наречена бит, за да стигнат един ден до нас не като съхранени стойности, а като размазани и безформени частици от някаква уж благородна смес. Но не като бяло брашно, а във вид на трици за тричав хляб. Като трохи, от които не става торта.
Ако тези златни същности не се разпознаят, ако чистаците в тази страна не се Съединят и не наченат общото Духовно единение на нацията, нашият народ, братя и сестри, е обречен на самостопяване. А територията ни – на отдаване на пожизнен наем на съседни страни и народи.
Съобщаването на проблема не решава същността на проблема. Но премълчаването му поражда друг, хроничен и заразен като туберколоза проблем: не се казва какво ще правим с липсата на цивилизованост у нашите цигани, нито с неграмотността на младите българчета, нито с бездействието на църквата, нито с цинизма на някои озверели лекари, с нищетата в здравеопазването, с допотопните знания на повечето учители, нито със съживяването на съвременната ни съзидание. Но това друга тема. За която някой друг път ще захвана дума. Ако ни остане време, защото никой не знае, колко време ни остава.
Ние можем да спрем сами личните си часовници. Но часовникът на България не бива никога да спира, ако и часовете й да са, може би, преброени. И ако удари злокобен този час, най-осъзнатите от нас трябва да сме готови да й дадем от своето лично, за нея животоспасяващо, време…
Инак язък за ония луди глави, които изгоряха за род и родина – и без които нямаше как днес да се наричаме българи.

Leave a Comment