Държавата на Али Баба и 40-те разбойника

Автор: Надя Петрова

Почти 35 000 килограма сирене и кашкавал, собственост на държавата, са изчезнали. На тази новина обръгналият българин днес може само да се засмее. Тъпо да се засмее. Ако това се беше случило в началото, средата или дори в края на миналия век, този факт щеше да потресе българите с безочието си. Истината е, че за последните 15-тина години се превърнахме в народ с пошло минало зад гърба си. България е държавата на Али Баба и 40-те разбойника и само политиците знаят как да кажат „Сезам, отвори се“. И пещерата се отваря – за тях, а ние гледаме. Ние сме публиката, която не намира начин да се качи на сцената и да въздаде справедливост.

Кражбите на държавното са записани в новата ни история в дълги черни списъци, към които прокуратурата рядко посяга. А когато го направи, е по поръчка. А и няма какво толкова да се проверява, защото законите създадоха тези списъци. Толкова дълги са те, че затъпиха емоциите и преценките ни за почтеност, справедливост и възмездие. Точно съдържанието на тези три думи днес е в огромен дефицит, неизмеримо широк и дълбок. Изчезналите 35 тона сирене и кашкавал са като пяна на повърхността, под която лежат потънали като тежки, натоварени кораби заводи, държавни и общински земи, огромни като тютюневи складове сгради, машини, обезкостени иманета от социализма. И още панаири, бонови книжки, банкови сметки, крайбрежия, язовири. Миналото ни направо ни дави като нация. Но най-големият проблем е, че свикнахме да живеем в мътните води и да оцеляваме в тях. И че вече нямаме спомен за синьото и синевата. Затова ги търсим в чужбина.

Чужденците се чудят защо при видимите подобрения на инфраструктурата и все по-добрия облик на градовете, българите са нещастни. Имало четири вида нации – щастливи, по-малко щастливи, нещастни и българи. Този социологически виц въобще не ни помага. Ние не сме нещастни, защото нямаме храна за днес. О, имаме, дори и сирене в хладилника се намира. Проблемът е, че то може да е от сиренето на държавния резерв. „Какво ти пука, яж“, би казал всеки, който се е научил да оцелява в днешната България на разбойниците.

Но, да се върнем на откраднатото сирене. Според методиката на Агенцията за държавен резерв и военновременни запаси, териториалните звена трябва да извършват ежемесечни проверки на външните търговци и складове, в които се съхраняват млечните продукти. Тези проверки би трябвало да са страховити. Проверяващите, според методиката, трябва да изискват от съхранителя голям набор от документи – договори за доставка и реализация, счетоводни документи, ведомост за движение на наличностите, документ от последната инвентаризация и т.н. В Закона за държавния резерв пише, че ако някой от търговците, на които е поверено съхранението, фалира, трябва да съобщи моментално този факт на агенцията. В закона има и изключително заплашителни текстове, които гласят, че ако този, на когото са поверени записите, не ги съхранява както трябва, може да бъде глобен с до 500 000 лева. „Да плашат гаргите“, са си казали от фирмата, в която са били складирани изчезналите млечни храни.

Сега ще последват някакви наказания – за фирмата съхранител, а може и за служителите от агенцията. Те обаче са само част от формулата, по която работи държавата. Разбирате ли, те са колелце,  задвижено от огромната машина на държавата. Те работят в синхрон с нея. Но ще бъдат наказани и сменени като износени части, за да се съхрани сърцето на двигателя. Сърце ли казах? Не, думата е механизъм.