Седмицата, преразказана от Георги Петров

Не, не се копае с кирка народната свяст

Прочетох , че  мистериозен тунел под България крие несметни богатства. Широк бил около  7 метра. Входът му бил около Асенова крепост. Изходи някакви от него имало и по пловдивските тепета. А съкровището на Вълчан Войвода се намирало недалеч от Белинташ.  Като източник на информацията се сочеше сериозен човек, шефът на катeдрата по генетика към Аграрния университет доц. Ангел Калинов. Ето най-после през тази седмица  и някаква чиста тръпка, иманярство и иманяри,  с претeнции от по-голям мащаб.  Става дума за човешки страсти, а не за истеричава политика. Защото не ми се ще да другарувам с човек, който  би се развълнувал от най- претенциозния  политически факт на седмицата. Финансистът, шеф на парламентарна комисия и депутат от ДПС г-н Йордан Цонев високо извика, че не се притеснява да твърди, че г-н Бойко Борисов, експремиер и настоящ партиен лидер и депутат от ГЕРБ е основател на СИК, т.е. мутра, т.е. лош човек, престъпен човек. Който, не само е проникнал във властта, но и доскоро е обитавал един от върховете й. От своя страна г-н Бойко Борисов заяви, че ще съди г-н Йордан Цонев за клевета и с парите, който ще му вземе чрез съда, ще нахрани гладните.

Дрън, дрън, ярина! Нито г-н Цонев може да докаже твърдението си, нито г-н Борисов ще вземе от него пари.

Но това не пречи на бедните да се надяват, нали? То, аслъ, на тях какво друго им остава. А това за тунела, прекосяващ криволичейки България, който е пълен със съкровища, е бавна приказка, на която се наслаждаваш, все едно, че ти я разказва баба ти край огнището. Ако не мислите така, не сте прави и най-вероятно сте жертва на материалистичното възпитание  на комунистическия режим и последвалата го бездуховност на връхлетялата ни след него демокрация.

Тия думи духовност, бездуховност и пр. нямат смисъл, ако не си вадиш  хляба с тях, повтаряйки ги като папагал без човка, но в случая трябва да ни е простено, защото вчера беше Ден на народния будител. Да ги поживи Господ, ако и днес у нас има будители, нищо, че  аз съм с тези, дето не ги виждат и не ги познават. Но иманярите са  трудно оспоримо духовни люде и люде на силната вяра, защото вярата в съществуването на съкровища е основанието на тяхната страст. Доказателства почти не могат да се намерят. Но те вярват и се трудят с пот на челото, със застрашеност от закона и със задължителния и неизменен присмех на околните, необхванати от малджийската страст (иманярите се наричат още малджии). Те май винаги са съществували, но почвата, на която никнат през последните два века, е времето на кърджалиите, даалиите и хадамаците.

В края на 18 век, големи чети разбойници, съставени най-вече от турци, българи мохамедани, пък и доста българи християни, нападали селата, клали населението, грабили покъщнината, животните и всичко, което може да се ограби. И така

събрали много злато в ръцете на главатарите си,

а легендите говорят, че тези разбойнически главатари заравяли златото в земята преди себе си да заровят там. От там насетне търсачите на това злато често стигат до болест. Написах навремето поредица от  иманярски очерци, срещнах се  и с тях, и с присмехулниците им.

Няма да забравя един, тук ще го нарека бай Мето, от красиво Девинско село. Беше над 80-годишен. С мъка го кандърдиса агентът ми, мой съученик от това село, до говори. Когато се отпусна, първото му изречение беше:

”Жена ти трябва да те познава само от кръста надолу, по-нагоре – не!”

Защото… Защото, намерил той навремето два ”безценни” камъка, „алмази”, уточняваше непрекъснато  старият малджия, на големина „колкото на десетгодишно момченце пишката, кога започне по-честичко да си я оглява”. И в голямата си радост, взел, че се похвалил на жена си. Да, ама, когато тя ги видяла и поискала да ги подържи малко, той ги скрил, защото на лошо било за малджия човек друг до му вземе в ръце намереното. Тя му се ядосала,  после  уж се разминало, но тя не била забравила. След време, като отишли на Драма и минавали  пред една кръчма, тя му казала, че е вече гладна и жадна и да влезели вътре. Влезли и там какво станало, как станало, той и до ден днешен не знаел, но му откраднали безценните  камъни. И то това било намирането му, друго нищо свястно не бил намерил толкова години. То, той вече и не ходел да рови,  от години не ходел. На тези негови думи моят приятел ми смигна. На другата  сутрин ме събуди рано, рано и ме заведе до прозореца, който гледаше към малджийската къща.

Бай Мето беше стегнал самара върху мулето и беше преметнал дисагите с иманярските алаяти /инструменти/. Заведе го до една тумбичка, която си беше струпал специално за целта и като се качи на нея, яхна добичето. Прекръсти се три пъти и го подкара нанякъде.

След около час, като изпихме кафето си, моят домакин ме заведе при госпожата на бай Мето. Само като я попита – къде ти е дъртият, избликна гейзер от клетви: „Пак за имане да търси тръгна, имането, което намери и не намери, да го порази дано…” Заради малджилъка му тя бял ден не била видяла и пр. Бабичката, необичайно за селските старици, беше се пооскубала,  беше се китосала и поиздокарала хептен ала франга. Моят съученик, верен на местните нрави, не пропусна да ми каже, че когато била по-млада, бабата била шавлива, т.е. била познала в библейския смисъл на думата, повечето мъжки свят наоколо.

Дядо Мето знаел какви съкровища търси жена му,

докато той скита по нишаните, но не изпъдил жена си, защото я обичал. Въпреки че вече го била опознала и от кръста нагоре. Мене ако питате,  това е мъж на място. Не толкова често се срещат сред нас такива, които въпреки личната си убийствена страст, са запазили сили да признават правото и другите да  си имат увлечения.

Като  се уверихме, че бай Мето ни е излъгал, че вече не ходи да рови, отидохме в селската кръчма, която като всяка уважаваща себе си селска кръчма, е пълна още от сутринта. Каза моят домакин на местния форум кой съм и за какво съм дошъл и приказката тръгна на  иманярска тема. И ето ти го пак разказвачът на притчи, достолепен старец с насмешливи очища и великолепна дарба  да подрежда думите.

Личен бил момъкът, висок, черноок и каматан, каматан, демек хубавец. За работене, работел, каквато работа му бил определял тейко му, но нито на хоро му си ходило, нито до момите му се допирало. Все за съкровища и биволски тулуми със злато, закопани в пещери и дерета, си мислел и все за това говорел.  И в черква да иде, за това се молел и на Господ, и на света Богородица, и на другите светии, да му помогнат имане да намери. Не помагали за излекуването му  нито светената вода на попа, нито муските от ходжата. Спасил го „резилят”.

Една нощ  в съня на момъка дошъл дяволът.

Аз, казал му, а не светиите, на които се молиш, ще те заведа при златото, хващай се за нозете ми. И така, като полетели , долетели до един кладенец. Като се спуснали на дъното му, то не било от вода, а от злато и скъпоценни камъни. Вземай, рекъл дяволът, колкото можеш да вземеш и пак се хващай за краката ми, та  да те извлека  горе. Вземал момъкът, вземал и казал на дявола да го изнася вече. Да, ама дяволът го дърпа нагоре, нещо го държи за краката надолу. Нещо ме дърпа, казал момъкът. Свали гащи да го олайневиш и ще те  пусне, казал дяволът. Ръцете ми са заети с имането, казал момъкът. Направи го през крачола, предложил дяволът… На сутринта, като се събудил левентът, злато и скъпоценни камъни няма, но крачолите пълни, да прощавате.

И за  поп Минчо Кънчев, авторът на знаменитата книга „Видрица”, се сещам. Той, поп Минчо разказва как с другари  малджии тръгнали да търсят на поп Мартин павура. Видинският паша отвлякал на поп Мартин попадията и така  направил от мирния свещеник върл хайдутин и жесток разбойник, натрупал от хайдутлук много злато и имане. От 3 оки чисто злато бил павурът му. Тръгнахме да търсим на поп Мартин павура, ама намерихме на магарето к…, цитирам по памет поп Минчо Кънчев. Вероятно е имал предвид кобура, да евфемизирам аз любимия си свещеник  Грешник е той  до мозъка на костите,  дори и вторият занаят на поп Мартин не му е бил съвсем чужд, но е съвсем откровен и верен на истината в писанието си . От неговата „Видрица” можеш да научиш  повече и по-точно как е живяла българската рая в Османската империя преди Възраждането, отколкото от трудовете на историци и по-вещи от поп Минчо повествователи.

И него  почетохме вчера в Деня на народните будители, ама ми се стори, че и към този празник  са тръгнали иманяри. По стълбове и стволове на декоративни дървета около училища и културни институции видях плакати със свещените ликове  и надписи, с които  разните партии честитят празника на  днешните будители. Дано да ги има! Защото въпиюща нужда от тях има.

Само заспал, опиянен или опиянчен електорат може вече четвърт век да избира измежду най-нефелните, най-крадливите и най-лъжливите си люде своите управници.

На този народ  дълго трябва да му бъдат отваряни очите.

Това трябва да го правят днешните будители, ако ги има. И най-вече бъдещите, и тези, които работят за прехраната си, докато учат, и  тези, които сега търсят с протестите си съкровището на свободата и справедливостта. Нали няма по-големи съкровища от свободата, справедливостта и народната свяст?

Но защо си мисля, че  около тях, около бъдещите будители, се върти дяволът, предрешен, ту като професор по богословие, ту като  професор по конституционно право, ту  като политик, ту като чуждестранен наблюдател или журналист. Свято нещо е куражът да протестираш, но да търсиш в протеста надграждането и съзиданието, е дяволско подвеждане. Народната свяст е трупана наистина с векове, но не от кърдажалии и даалии, и не се копае  с кирка.

През декември 1922 година излязло Постановлението на Министерския съвет за обявяване на празника Ден на народните будители. Придружено  било от прокламация, в която се казва:” Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.” Нали прочетохте, здрав смисъл за съществуването, не иманярство и в междуличностните, и в обществените отношения.  Колкото и тръпка да носи то, практикувано в политиката, винаги пълни крачолите.

Още от автора: Седмицата, преразказана … Какво стана с кобилата, която умря лани 

 

На ужким и усмихнати като за пред  камера

Когото народът намрази властника и Господ не може да му помогне – 12 октомври, Седмицата … Изключения, лъхащи на човещина – 5 октомври, Ех, защо няма световно по дебелоочие, че да са му нашите службаши вечни шампиони! – 28 септември, Седмицата, преразказана от Георги Петров – 21 септември, Заповядайте на домашно вино, а винпромите да си пият тяхното, Възхищавате се от мъжете с пушки и джипове? Аз – не!, Властта, екологията, хлябът на миньорите и техните кирки,  Злото в намазаните с шарлан чиновници, , Звънът на хлопките и гневът на площадите, Без ирония: 60-те автори на Хартата да направят партия, Загубени в новото безвремие, Каква е разликата между дамата на село, анализатора и обикновения п…?, Нашият човек във властта и ние досадниците, За дядото на Червената шапчица и неговите наследници, Вино по никое време, Да изцапаме България за един ден!, Ял съм чесън, извинете