Малко думи за Павел от Ранобудните, синът на Валери Начев

… и за танца на барабаните на площад „Народно събрание“

Този петък случайно се озовах на жълтите павета на „Цар Освободител“ в София, а оттам и пред Народното събрание. Пред паметника беше спокойно и пълно с народ. Протестиращите свиреха и удряха барабани, но сякаш, за да поддържат обичайната музика на това място. Смееха се, говориха си и думкаха за настроение. Полицаите стояха зад огражденията, потънали в разкошно спокойствие. Усмихваха се и, блажени под мекото слънце, гледаха към протестиращите като към близки роднини. Бях попаднала в някакъв симпатичен антракт, в голямото междучасие на протеста и на полицията. Един старец позираше с плакати от протестите пред 5-6 фотографа и една камера. Беше се качил на някакъв постамент, имаше бяла брада и приличаше на стар воин. „Чакай, има още“, спираше всеки фотограф, ако усети, че го напуска. „Трябва туроператорите да се сетят и да организират екскурзии до окупираното Народно събрание“, си помислих, като видях на плакат и 10-те Божи заповеди.

Ленивите и спокойни минути обаче изведнъж се изнизаха и както си говореха на групички и групи, хората пред парламента се завъртяха и се понесоха към „Цар Освободител“. Оттам идваше като взвод една стройна група с барабанчик. Заемаше целия булевард по ширината му в три-четири редици и развяваше две знамена – националното и още едно. Протестиращите застанаха срещу тях и направо разцъфнаха. Чак като видях, че на едното знаме е нарисуван юмрук, се сетих. Това бяха Ранобудните. Това, което последва е трудно да се опише.

Ранобудните студенти идваха със стегната стъпка, протестиращите ги чакаха и наблюдаваха с радост и направо с гордост. Когато двете групи бяха на двайсетина метра разстояние, студентите спряха и вдигнаха високо едната ръка като поздрав. Протестиращите надуха свирките и барабаните направо затанцуваха. Една жена от протестиращите, която стоеше в средата и гледаше с присвити очи студентите, изведнъж си напълни гърдите с въздух и извика „О-став-ка“. Това не беше някакъв тих гласец, нито по женски висок, нито крещящ, нито грозен.  Беше един от най-твърдите и ясни гласове, които съм чувала. Отсреща студентите ѝ отговориха със същото. И в това време един соло барабанист направи от скандирането песен. Беше нещо такова: Тим-титири-тим-титири-О-став-ка! Тим-титири-тим-титири-О-став-ка! И тогава видях Павел сред Ранобудните.

Павел Начев е на 23 години и учи в Манчестър. Когато беше на 20, пристигна в редакцията

на пловдивския ежедневник, където работех. Беше в лятна ваканция и искаше да пише. Баща му, Валери Начев, бе починал само преди няколко месеца. Малко са пловдивските журналисти, които не познават Валери и няма пловдивски книжар и издател, който да не скърби за загубата му.

Павел беше завършил първи курс някъде на острова, обясни, че учи икономическа специалност. Първият текст, който написа, бе за каскадата „Горна Арда“, която ЕВН трябваше да строи, вече без „Алпине“. Темата си беше тежка, но Павел я написа толкова леко, че пак го попитах на колко години е. Не помня вече колко материала публикува, но помня, че редакторът нямаше какво да ги дообработва, бяха си професионално пипнати. От момче на 20 години! Но все пак, син на Валери. После ваканцията свърши и Павел си замина към следването. Помня още, че е от най-страстните фенове на Толкин, които познавам.

Та, Павел стоеше в редицата на Ранобудните и се усмихваше. Усмивката е нещо супер характерно за него. Тупнах го по рамото: „Как си, какво правиш?“ А момчето отговори: „Малко ще сваляме комунистите.“ Дадох му знак, че искам да го снимам и той се усмихна за снимка. Още по-широко.

Тази вечер влязох в блога му и видях, че е постнал нещо за „Властелинът на пръстените“ и протестите. М..да. Четох за аналогиите и на Калин Янакиев между този велик роман и днешните бунтове. Но сигурно, защото познавам Павел, а Янакиев не, повече ми хареса написаното от момчето.

Ето и текста:

ЦИТАДЕЛАТА НА ДОБРОТО

Властелина на Пръстените не е просто книга. Властелина е притча за вечната борба между доброто и злото.

В древни времена от Втората ера хората от Гондор изградили два града-цитадели  на доброто – Минас Анор /в превод от синдарин „Кулата на залязващото слънце“/ и Минас Итил /Кула на изгряващата луна/.

Заради отслабените сили на доброто Минас Итил е превзет, а злото се пропива в него. Владеят го Назгулите – някогашни крале, покварени от злото заради алчността си. От там нататък тази цитадела вече се нарича Минас Моргул – Кулата на магията.

Злото обаче трябва да се пази от разрастване и Минас Анор става главната цитадела на Гондор и на свободния свят в Средната Земя в борбата им срещу злото, за което е наречен Минас Тирит – Кулата на стражата. 

Днес също имаме изгаряща борба между доброто и злото. От едната страна е Минас Моргул – Народното Събрание, където злите покварени духове на държавници витаят и сеят нещастие сред хората, а на едно Пелинорско поле разстояние е Минас Тирит – Стражевата кула на Софийския Университет. Вратите на цитаделата на доброто всеки ден се отварят и отвътре излизат храбрите Гондорски отряди, събрали се от всички краища на Гондор. Към тях се присъединяват дошли на помощ Рохирими, дълго защитавали сами пределите си от тъмната сила, но отзовали се за решителната битка.
Заедно обаче се изправят срещу страховитите батальони на злото. Черни, безлични, тежко въоръжени, настървени… хиляди от всички краища на Мордор.
Битката е неравна, злото е силно, злото е самодоволно от силата си, злото е нагло.

И тогава, както винаги става в Средната Земя – доброто побеждава. И винаги става, когато всяка надежда е изгубена – победата идва от най-неочаквано място. Най-тъмно е преди зазоряването. А вече доста се стъмни.