Мадам Китова, магьосницата в старата къща

Нямах нужда от два погледа, за да разбера, че госпожа Китова е магьосница. И тя нямаше нужда от два погледа, за да схване, че ще я оценя. Бяхме като Майстора и Маргарита. Покани ме в нещо като малък хол отворен към по-голям. По стените имаше старинни портрети, а в дъното беше закачен рисунъка на жена с изискана, строга и решителна красота. „Майка ми“, обясни лаконично г-жа Китова. Чудех се дали не е неин портрет, защото приликата беше поразителна.

Госпожата ме настани на диванчето от миналия век и седна отляво. Огледах косо профила й и о

Неясен портрет на мадам Китова, щракнат от нейната книга

ще веднъж си казах, че тази жена е абсолютно цялостна и неделима. Тя е тя и никой друг. Беше на около 60-65 години, с гарваново черна коса, хваната на опашка. Имаше огромни обици, но не висящи, които бяха като стилни наушници. Имаше черни цигански очи и нос, какъвто не бях виждала – голям, устремен и завършен. Нито клюмнал, нито своенравен, а съвършено поставен в пространството нос.

„Не, ma chere, затвори тефтера си“, обърна се усмихнато и решително госпожата, когато отворих бележника. Повдигнах вежди. Разбира се, аз съм репортер и когато отида на среща с някого, това е първото, което правя – отварям бележника, щракам химикала, все едно зареждам оръжие, и започвам разговор. За тази среща бях чакала около месец. Отначало госпожата бе в чужбина, както ми обясни първия път по телефона. При втория разговор „не й беше възможно“ да се срещнем. На третия път почти случих – уговорихме се за деня и часа. И ето ме, аз съм в нейния апартамент в центъра на Пловдив. В една стара и величествена къща. И очаквам да отговори на въпросите ми за нейния дядо, за когото искам да пиша. Уж всичко изглежда наред. Имаме среща, тя не е заета с друго, седя на удобен диван и при това не съм си забравила химикала. Ще пием чай, който завира в съседното помещение. Тя знае каква е темата на срещата ни, аз имам няколко въпроса. Мадам Китова просто трябва да ми отговори и се моля да го направи с цялото великолепие на стила си. Вместо това, тя ми се усмихва и ми казва „не“. Да повдигна вежди беше най-учтивата ми реакция.

„Не искам да ме смятате за ексцентрична“, продължава с фаталната си усмивка мадам. Там е работата, че точно това иска. Затова продължавам да държа веждите си в питащо състояние. „Ние с вас ще се срещнем няколко пъти. И ще говорим, доста ще говорим“, обещава ми домакинята. Точно това обаче не ми звучи никак добре.

Мадам, разбира се, не знае, че моето време от известно време е на минус. Всеки ден, когато излизам, за да отида на работа, съм на минус час-два. За да смогна да си свърша задълженията и после да намеря собственото си равновесие, лягам към 1. Когато заспивам, напоследък редовно отправям молба към собствения ми ангел-хранител, да направи така, че сутрин да не полудявам от стрелката на часовника. Да  овладея безкрайните възможности на минутата, скоростта й, която излиза извън разрешените лимити, и лудостта й. Всичко уж изглежда добре, докато си пия кафето, но някъде между 8.30 и 9.30 часа някаква сила вкъщи, превърта този час и го свежда до 5 минути. Това ми е проблем, съществен проблем, на който още не съм намерила решение. И сега мадам Китова, която в графика ми фигурира като 1 щедро отпуснат час, плюс-минус 15 минути, ми казва с френски акцент, че трябва да вдигна спидометъра до 300 км в час, защото така е решила.

„Момент“, казва мадам и отива за чая. Аз зяпам картините и онази жена в дъното. Прилича на Мина на Яворов. Телевизорът работи, някакъв оркестър свири класическа музика. „Познахте, нали“, пита мадам, която неусетно се е завърнала в стаята с поднос в ръцете. И ми казва името на някакъв оркестър, който определено не познавам.

„Знаете ли“, продължава мадам, когато сяда отляво. „Не искам да претупваме историята. Имам документи за дядо си, които трябва да намеря. Трябва да поговоря с братовчедите си и всички заедно да си подредим спомените за него. Дори и децата си ще попитам, въпреки че те не го познават. Но, аз съм им говорила за него, а тяхната памет е свежа. Те са в Париж.“

„О, Боже“, ми мина през ума и мадам Китова улови безпогрешно обръщението ми. Гледаше ме с циганските си черни очи като на скенер.

„Вие искате да си свършите работата добре и бързо“, предположи тя. „Само че, нека ви кажа, че когато ми се обадихте за дядо ми първия път, имах време да помисля. Разбрах, че това е една възможност да разкажа за моите корени. Те не са само мои, а на целия род. За мен са свещени. Тази история е диамант“, подчерта мадам, а очите и блеснаха като оникси. Това, което усетих, беше че трябва да обърна часовника на ръката си, за да не го гледам. Затворих тефтера и се вторачих в тази жена, в носа й, в крещящите й обици. И изведнъж разбрах. Тя беше спряла времето и това беше урок как и аз да го направя.

Мадам започна да говори, но почти не я слушах. Стигаше ми да схвана, че цени историята на дядо си, баща си, неговите братя, съпругите им, децата им. После се върна на баба си и нейния род. Говореше за миналото им и си личеше, че цени всичко, което са направили. Направо ги боготвореше. Показваше ту отляво, ту отдясно портретите им, усмихваше се на рисунките. Каза, че с тази моя статия, ще скрепи единството на рода си. Че вярва в мен, и усеща способността ми да пресъздам миналото, настоящето и бъдещето на славния род. И трябва наистина да потъна в него, за да разбера, че това, което са правили дедите й, е причина днес децата й да работят това, което работят и да са там, където са.

„О, Боже“, казах си за втори път и потънах в собствената си история. За моя дядо – земеделец, и другият ми дядо търговец. Трудолюбието и скромността на единия и способността на другия да действа бързо, разумно и решително. Сетих се за виното, което го провали. А после и за великите ми баби – едната с въображение, по-богато от океана, другата, дарена със силата на пълководец. И двете, отгледали по три деца. Видях всичките си лели и чичовци, за които се сещах само по Нова година, братовчедите ми се подредиха в редица, света ги обгърна и в него видях и себе си. На дивана в една непозната стара къща. Отляво до мен – магьосница с красив нос като на платноходка, която цепеше миналото ми и ме потапяше в нейното собствено минало. Мадам Китова спря, специално за мен времето, и ми показа изкуството на тази магия. Обясни ми, без да говори, че ако стрелките са извън контрола ми, това е истерия. Че ако искам да ги спра, трябва да не ги гледам. Че времето може да е восък в ръцете ми и да вая от него собственото си лице. Красиво или грозно – моя воля. Лицето на мадам беше красиво, въпреки годините.

Не помня дали ми говореше на френски, но всичко разбрах. Уговорихме се да се видим пак след три дни. „Колкото пъти поискате“, й казах. На тръгване ми подари книга. „Аз я написах“, поясни мадам и изобщо не се изненадах.

Като се прибрах вкъщи, я отворих да видя надписа. С едри букви надписът гласеше: „С приятелски плам от рубинената …“ Имаше още една дума, която вече два дни не мога да разчета. Следваше „януари 2013 г.“.

Днес е събота и имам среща с мадам. Наистина се вълнувам.