Баба Марта бързала, бързала…

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Днес е 1 март, да ви е честита Баба Марта! След два дни е 3 март, националният ни празник. Ден на освобождението на България! Преди по-малко от две седмици беше денят, в който отбелязваме годишнината от обесването на Васил Левски. Този ден официално не го наричаме празник, макар че доста репортери от електронните медии в обичайната си бъбривост го наричаха празник. После, подсетени от професионалния си инстинкт, бързаха да се извинят. Това им е хубавото на медиите, може и постоянно да бъркат, но винаги бързат да се извинят. Докато  при политиците обикновено  е  точно обратното. Винаги обещават жадувани от обществото неща, никога не ги изпълняват и  никога  не се извиняват за тези си, не грешки, а тежки грехове.

Не зная дали е тъжно, но никак не е случайно, че при споменаването на тези две дати  първите две думи, които идват на ума ни, са политици и медии. Тези две прослойки (не намерих по-точна дума) са постоянното присъствие при отбелязването на важните за държавата и нацията ни дати. Напоследък в столицата ни, особено в деня, когато се покланяме  пред  великото дело на Апостола, и отделни граждани, водени от свои вътрешни  подтици, а не организирани от някого, поднасят цветя на паметника. Това е много хубаво. И в Пловдив има такива хора, макар и много малко. В по-малките населени места тези дни на тържества и поклонения са били и са грижа единствено и само на политиците. Открай време. И в тях участват или само действащи политици и хора на служба, или понякога към тях се присъединяват и устремилите се към политиката и благините от нея. А нашего брата е там най-вече по професионално задължение – да отразява. Защо обикновените българи избягват тези патриотични мероприятия, е отделна тема.  Аз мисля, че го правят, защото не искат да дишат един въздух с политиците. Нещо, което не води в добра посока, без за това да са виновни обикновените хора.

Но на тези мероприятия почти винаги е, ако не многолюдно, то поне достатъчнолюдно или посетено, както се изразяват организаторите. Нали не се съмнявате, че те винаги се постарават да организират добра посещаемост. В предишното политическо време това ставаше по комсомолска и профсъюзна линия. Сега на линия са футболните агитки,  фенските маси, френетичните тълпи или както искате, така ги наречете. Нали забелязахте, че

сред най-интервюираните почетни гости на поклонението пред паметника на Апостола на нашата свобода, беше шефът на фенклуба на  ФК „Левски”,

както и президентът на футболния клуб. В това няма нищо лошо, но обратната страна на тази монета е повече от притеснителна. Привържениците на футболните клубове , конкуренти на обсъждания в момента, обикновено изразяват  чувствата си, като пишат по стените със спрей „Долу Левски!”, а често и  доста по-мерзки изречения. Тъповато е, че споменавам  за този толкова стар,  и отритван, без да бъде решен, проблем, че вече не  самият той ни дразни, а този който го вади от нафталина. Подразбирало се дори и от дебилите, че става дума не  за  националния ни герой, а за футболния тим, носещ неговото име. Казват, че по света  почитта към националните светини не  допускала да се кръщават спортни клубове с имена  на национални герои. Но да  спрем дотук.със себеподценяването.

И без феновете на кръстения на него  футболен клуб и техните противници, Васил Левски е спекулативно  свръх използван. Преди всичко  като символ на човешка чистота, готовност за саможертва в името на отечеството (не използвам думата патриотизъм, защото напоследък тя е много пипана с мръсни ръце)  и цялостна отдаденост на святото дело. Висшите политици и държавни администратори във всички години след  Освобождението окачват над главите си портрета на Васил Левски. Идеята им е, че по този начин минават пред посетителите си за чисти като хора и безкористно отдадени на народното дело като Апостола. Имало е макар и единични случаи да бъде съден (за осъден не си спомням) за корупция  висш държавен или общински администратор, но никой прокурор не се е сетил към обвиненията му да  прибави и  още едно – за гавра с национална светиня.  Все пак, сановникът е блудствал със законите  под  портрета на Апостола.

Май този многострадален  портрет получи малък отдих само по времето,

когато Тодор Живков се представяше за национална светиня.

Самият той държеше по стените на неговите  луксозни политически и държавнически местообитания да има рисувани от най-големите ни художници портрети на Васил Левски и другите ни национални герои. Но  оглавяващите партийните, административните и стопанските стурктури под него бяха задължени да окрасяват кабинетите си с неговия портрет. По-възрастните си го спомнят този портрет, изчистен от неизбежните дефектчета на всяко човешко лице и идеализиран като икона. Някъде в последната третина на „епохата Живков“ се появи  „великият” Максуел, който продаде (все пак г-н Максуел беше от еврейски произход) на Живков идеята да бъдат събирани в луксозни томове „мъдростите”, които той изговаря в ежедневието си на „партиен и държавен ръководител” и тези мъдрости да бъдат преведени на световните езици и изнасяни в чужбина като „реклама” на родината ни. Направено беше. Не зная какъв ефект е бил постигнат в чужбина, но у нас стана интересно. По най-спешния начин всички началнически кабинети, от този на министъра до този на бригадира на свинефермата, бяха снабдени с  най-луксозната за онези времена библиотека. И в нея  бяха наредни тридесетината луксозни тома, съдържащи произведенията на др. Тодор Живков. Какъв беше смисълът от това?

Разбира се, че никой дори и не си е помислял, че ще бъдат четени, вероятно е търсено някакво подобие на преклонението пред светия образ (иконите), както се изразяват богословите, но  за ефекта в обикновеното тогавашно човешко ежедневие си спомням  един случай. Двама дребни партийни апаратчици, тогава наричани инструктори, влизат в кабинета на директор на завод. Той е излязъл за малко и секретарката му, понеже те са постоянни и познати ѝ негови посетители, ги кани да го почакат в кабинета му. Докато го няма, те решават да се пошегуват с него и разместват в библиотеката му томовете на Тодор Живков. Знаят, те са я „свеждали до низовите организации” инструкцията на ЦК на БКП, която задължава въпросните томове постянно да бъдат подредени в аритметичната си последователност. След като се срещат и разговарят с директора, се връщат в партийния комитет, тяхното работно място. Където „навиват” техния началник, секретар на комитета, да повика въпросния директор и да му потърси отговорност – защо „светите ” томове не са подредени по канона? Секретарят се включва в шегата, привиква директора и артистично строго го пита – Защо са разместени томовете? След секундите зашеметение директорът възкликва:” Чистачката, др. секретар, още днес ще я уволня, само тя ги е  разместила, аз

не съм ги пипал, откакто са ги подредили в кабинета ми…”  

И такива шеги имаше едно време!

Един мой съсед след пенсиониренето си се наема да пази нощем новостроящи се сгради. Където и да го преместят, окрасява фургона си  с  т.нар. протоколен портрет на  Тодор Живков, за който си говорехме досега. Хубаво време беше неговото, обяснява той, и обикновеният човек можеше да се открадне нещичко, не само големите да лапат, както е сега. Тогава си направих виличката, дето се казва, един лев не съм дал за нея, обича да разказва моят човек. Който имаше късмета да работи като снабдител в онези  времена  на свиреп дефицит. Както и да е, сега е фен на Тодор Живков, нещо което в момента не е  трудна за  изпълнение житейска роля, но веднага след политическите промени беше дори опасна.

Като стана дума за фенове…  Те май останаха единствените масови сдружения на българите с … Замислих се,  преди да напиша с идеална цел. Добре, тях ги обединява любовта към футбола. Или към определен футболен клуб. Събрани заедно, подтикващи се един-друг и стимулирани от бирата, те не рядко са склонни  да преминат границата на приличното човешко  поведение на обществено място. Прието е да се смята, че този тип емоции са здравословни и незначителните нарушения на общественият ред са цената, която плащаме за въпросната здравословност. Дори не се обръща внимание на факта, че

футболните клубове  отдавна не са тези на момчетата от нашия квартал

или от нашия град, по-скоро са търговски дружества, отколкото такива с идеална цел. Нещо повече, много скъпата им издръжка е един от четиристотинте сравнително честни начини, както се изразява Остап Бендер, да се спестяват данъци и почистват не до там чистите пари. Нали и хлябът и зрелищата имат цена. Да, но фенските масовки отдавна разпукаха старата си черупка, намесиха се активно и  в политическите протести. Засечени бяха случаи, когато тези множества биваха ангажирани в партийни прояви срещу заплащане. За да се стигне до опитите на т.нар. обединения на футболни фенове да се опитват да  влияят на работата на българските съдилища.

Те организирано пътуват из страната и обсаждат съдебните сгради, където се гледат делата за т.нар. вакъфски имоти. Казват, че го правят от патриотични подбуди и на собствени разноски. Нямаме достатъчно основания да се съмняваме в патриотизма им. Но хора, които във всеки един момент могат да зарежат работата си и да отидат някъде на стотици километри да протестират, едва ли заработват достатъчно пари, за да поемат сами разноските си по това свое странно хоби. Нека засега да повярваме, че никой не им плаща. Но кой им дава право да  се опитват да упражнявят натиск над българския съд? Да се поставят над него, защото били патриоти, или защото били сигурни, че съдебната ни ситема била корумпирана. Или защото решили  да не  позволят „турчин да бесней над бащино ми огнище”.

Възниква въпросът – защо, когато разделяше властите в публикувания си  през 1748 година труд  „За духа на законите”

Монтескьо не приравни към изпълнителната, законодателната и съдебната власти и властта на улицата,

т. е. властта на фенските тълпи. Но пък от друга страна, откъде френският аристократ, философ и писател да знае, че двеста и кусур години след него ще се роди Дучето. Не онзи италианският, покрит с мрачна слава Бенито Мусолини, а неговият съименник, мислителят от края на 20 и началото на 21 век с ”мирското” име Димитър Ангелов, предводителят на най-активана футболно-фенска маса. На Дуче , оригиналът, портретите са  висели по  всякакви кабинети на Италия, засега тези на българското му менте  са само по вестниците и по телевизионните екрани. Големият въпрос е искат ли обикновените хора да дишат един въздух с такива личности? И какво правим, ако много започнат да искат?

След два дни е 3 март, Ден на Освобождението на България и наш национален празник. Висшите клирици ще отслужат благодарствен молебен. Висшите политици и държавни чиновници ще поднесат венци пред  Паметника на Незнайния войн. Ще използват повода, за да се изявят и всякакви новоклонирани дучета.

Учени социолози и антрополози  от БАН през тези дни се постараха да ни успокоят, че през 2050 година ще има над 5 милиона българи в България и, че нацията ни не се топи чак толкова бързо.

Значи ще ни има!

С националните ни светини  и  героичните песни за хайдутите народни закрилници  и  много вероятните мрачни  предания от днешното време на върли хайдуци. Но ще ни има!  Хей, хора българи, днес е  нашата, само нашата Баба  Марта! Хайде всички заедно, нали си спомняте песничката:”Баба Марта бързала, бързала, на децата мартенички вързала, вързала…”