9 март: Погребват Сталин в СССР, в България вият сирени, плющят черни знамена

 Дали Сталин не беше просто името на болестта, която се превърна в трайна епидемия и отне живота на много милиони, пита в Задочните си репортажи Георги Марков 

На 9 март 1953 г. СССР погребва Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин. Диктаторът е починал още на 5 март от мозъчен кръвоизлив на 74-годишна възраст. На този ден преди 61 години милиони руснаци се стичат на погребението му. Поради огромния брой хора, желаещи да се простят с „вожда“, настъпва блъсканица. Точният брой на пострадалите и починалите и досега не се знае. Говори се, че са стотици.

Как България преживява смъртта на грузинския диктатор, описва в Задочните си репортажи Георги Марков. Под заглавието „Сталин умря“ талантливият наш писател описва много живо трагико-комичната обстановка у нас и припомня поемата на Стефан Цанев за 3-те милиона души руснаци, които са отишли на погребението на диктатора, чиито режим е отговорен за смъртта на около 9 милиона руснаци и то преди Втората световна война, и тримата, изпратили композитора Сергей Прокопиев.

Ето и разказа на Георги Марков:

Сталин умря

Новината, че Сталин е болен, предизвика истинско вълнение във всички сфери на нашия фабричен свят. Главната причина за това беше изненадата. След като години наред от всички посоки ни се набиваше в главите, че той — най-мъдрият, най-великият, най-храбрият човек на света — Сталин, който беше смисълът на нашето жалко съществуване, на съществуването на планетата и дори на Вселената — и ние, и пропагандата автоматически бяхме приели, че той не може да се разболява, а камо ли да умира. В навечерието на новината за смъртта му един от старите работници в дърводелната ми каза многозначително: „Сталин не може да умре, разбираш ли!… И да умре, ще го съживят… и както е сега на 73 години, може да започне отново, нека да кажем, от 30 години, а!“

Тъй като по мнението на Държавна сигурност и на нашия Киро врагът можеше да използува случая и да удари, отново беше въведена най-подсилена охрана, бяха разставени часови по всички краища на фабриката и се правеха внезапни нощни проверки, за да не спят патрулите. А времето силно застудя, земята се скова от сух студ. Имахме насрочена някаква вечеринка, но всичко се отложи и леля Анка от партийното бюро казваше на всеослушание: „Кой смее сега да се смее!“

Което си е истина, никой не дръзваше дори да се усмихне, въпреки че поне дузина хора във фабриката бяха яли попарата на умиращия другар и скрито тържествуваха. Ако за мнозинството хора у нас Сталин беше задължителна част от една натрапена им действителност, каквато например беше евакуацията при бомбардировките, за хората на режима и за неговите противници той беше най-ярък символ на две напълно противоположни реалности: Главното вълнение, стигащо почти до пълно объркване, беше всред партийния актив. Всички чувствуваха, че смъртта на Сталин ще доведе до промени, а нищо не ги плашеше повече от възможни промени. Някои партийни другари направо чакаха американците да се възползуват и да нападнат. Колкото и здрава да беше дисциплината в командувания от Държавна сигурност обществен апарат, още с новината за болестта на Сталин нещата започнаха да скърцат. Бродейки по работа из министерства и комитети, чувствувах, че цялата атмосфера беше някак омекнала и стихнала в някакво решително очакване. Най-непримиримите служители със злодейска репутация внезапно се бяха свили в черупките си. Един мой колега, който излежаваше три години затвор по политически причини в Пазарджик, впоследствие ми каза, че всред надзирателите настъпило такова объркване, че най-големите грубияни от тях започнали да се умилкват. Фактът, че все пак Сталин можеше да умре, създаваше нов символ — че нещата могат да имат край. Днес сигурно изглежда наивно и смешно, но в ония години, аз вярвам, мнозина изпитваха това чувство за обречена безкрайност.

През нощта, когато дойде вестта, че Сталин е мъртъв, бях на нощно дежурство. Някъде призори пред мен се разигра незабравима трагикомична сцена. Инженер З., който беше бивш офицер от царската армия, немски възпитаник и, струва ми се, стипендиант на Круп преди войната, беше подсилена охрана. Той беше добър и приятен човек, но изглежда, че имаше някакво политическо петно в биографията му, защото местната Държавна сигурност често се интересуваше от него. Къде и как той бе успял да се напие, не научих, но към пет часа сутринта заварих в стаята на охраната следната сцена: моят колега лежеше на едно походно легло, плачеше с магарешки глас и нареждаше трагично: „Отиде си, няма го вече бащата, учителя… няма го любимия, скъпия човек… другаря Сталин го няма вече…“ — и така нататък, все в този дух.

А нашият партиен шеф Киро, дълбоко трогнат, се беше надвесил над него и чистосърдечно се опитваше да го успокои:

— Успокой се, другарю… Знаеш, всички ни боли, на мене сърцето ми се къса, но… хайде успокой се…

Но нашият герой ревеше със сълзи, та се късаше:

— Неее! — викаше той. — Кой ще го замени сега!

— Все ще се намери някой… — продължаваше да го успокоява Киро.

— Неее! — тресеше се от плач инженер З. — Той е незаменим! Кой смее да каже, че някой може да го замени… Отиде си най-великият, най-мъдрият, близкият, родният, бащата, учителят, вождът…

Около нас започнаха да се тълпят работници, чието здраво реалистично чувство подсказваше, че цялата сцена, която нашият инженер разиграваше, беше жива гавра с умрелия диктатор, че нервите на горкия З. не бяха издържали тържеството на този момент… Някой по-съобразителен ми пошушна, че трябва да го изведем от предприятието, преди да го е видял директорът, който лесно би отгатнал какво стои зад пиянските сълзи на този неочаквано скърбящ гражданин. Изведохме го, а Киро замислено ми каза: „Какво нещо, а! Смъртта на другаря Сталин разтърси дори инженер З.“

За няколко часа цяла София потъна в траурни знамена. Радиото свиреше безспирно траурна музика. Започнаха да се провеждат траурни събрания. Въоръжени партийни активисти застанаха на почетна стража пред бюстовете, барелефите и портретите на Сталин. Имаше и специална такава стража на улица „Витошка“, която тогава се казваше „Сталин“, а вестниците съобщаваха колко покрусен бил град Варна, който също се казваше Сталин. В деня на погребението на умрелия диктатор, точно в 12 часа, следваше да му се отдаде последна почит. Беше заповядано всички да излязат от сградите и да застанат неподвижни за три или пет минути, всякакво движение да спре, докато сирените на фабрики и локомотиви, трамвайните свирки и разни други звукови средства щяха да свирят безспир.

Когато излязохме в двора на нашата фабрика, денят беше слънчев, но много студен. Настроението беше някак помпозно, погребално или глупаво тържествено. Точно в 12 часа Маня се изпъна пред мен като войник и сирените на околните предприятия ревнаха. Но нашата собствена сирена, която не бе използувана от войната, проскърца и унизително млъкна. Лицето на Маня пламна от гняв, но тя не каза нищо, а продължи да стои. В същия миг видях един от нашите огняри, бай Димитър, прегърбен шестдесетгодишен човек, да се катери по скобите по външната стена на комина към сирената, която бе на самия връх. Беше истинска лудост изобщо човек да се опитва да изкачи комина по този начин. За всеобщо изумление той се добра до върха и нашата сирена просвири, след като всички други млъкнаха. Стоях и се питах — докъде стига фанатизмът? Може обяснението да е друго, по-логично, но на мен ми се струваше, че със същото чувство, с което бай Димитър изкачи отвесния комин, той можеше да извърши страшни и безразсъдни престъпления. Този бабаитлък, който е демонстрация на сила без разум, винаги ме е карал да потръпвам.

Връщайки се към къщи през града, видях на витрината на една книжарница книгата на Богдан Ботев и Стоян Нинов, озаглавена „Винаги със Сталин“. Списания и вестници бяха пълни с току-що написани произведения на български поети и писатели, които с присъщия си патетичен тон декларираха някаква всемирна скръб по мъртвия гост в Лениновия мавзолей в Москва. Не помня нищо от това траурно словоизлияние. Тогава още не знаех, че зад грамадната част от тази продукция не стоеше нищо друго, освен отбиване на номера. Години по-късно щях да прочета чудесната поема на Стефан Цанев за Съветския съюз, чийто набор бе разпилян от редакцията по нареждане на Държавна сигурност. В нея твърде силно бе описан този мартенски ден, когато в Москва погребват едновременно двама души — Сталин и композитора Прокофиев. В поемата се казва, че докато зад ковчега на Сталин вървят три милиона души, зад ковчега на Прокофиев вървят само трима. Много пъти съм си мислил, че това е един възхитителен баланс — три милиона на трима. Три милиона са вървели след човека, който остави най-грозните и отвратителни дела, извършвани някога на нашата планета. Трима души са вървели след човека, който остави може би най-чудесната музика на века.

Но в онзи ден вървях по улиците на София и си мислех какво точно беше Сталин за нас. Спомнях си разказите на роднините ми за масовите нощни разстрели край Перник и за полуживи трупове, заровени в запуснатите вентилационни шахти на пернишките мини, за джиповете на Държавна сигурност, които кръстосваха нощем страната и като съвременни вампири всяваха ужас у всекиго, спомних си пребитите в лявото крило на Централния затвор мои приятели, за безспирните процеси в четирите зали на последния етаж на Съдебната палата, където се издаваха смъртни присъди, за мои съученици и колеги от университета, които стояха в ледени карцери в Белене. Спомнях си за целия този убийствен, варварски, мръсен и подъл поход на омразните нашественици и шепа наши продажници срещу цял народ. Сталин беше този, който превърна нашата България в добре организиран съветски затвор. Сталин беше този, който прогони завинаги щастливото предчувствие, безгрижието и волността на моето поколение, който отрови нашето бъдеще и ни направи роби на най-примитивен и брутален феодализъм.

Не съм от хората, които могат да мразят, и едва ли някога съм мразил дълбоко. Но спрямо Сталин и сталинчетата изпитвах и изпитвам пълна и безпределна ненавист. Може би нищо друго на земята не ми се е струвало по-унижаващо човешкия род от съществуването на този престъпен мегаломаниак. Нищо друго не ми се е струвало по-деградиращо от насилственото преклонение пред него. Величаенето му беше отвратителна провокация срещу ума и достойнството на всеки що-годе нормален човек, беше равностойно на самооплюване. Ала години по-късно аз щях да се запитам — дали Сталин не беше само повод за действията на хиляди и хиляди истински престъпници и убийци, които смазваха цели народи в негово име. Дали Сталин не беше просто името на болестта, която за разлика от чумата и холерата се превърна в трайна епидемия и отне живота на много милиони?

Имаше наистина нещо болестно в сталинистите, които познавах, като Киро, бай Димитър, разни офицери от милицията и Държавна сигурност, партийни дейци. Слушал съм десетки словоизлияния на пийнали някогашни сталинисти, които с въздишка са ми казвали: „Абе говорете каквото щете, но човекът имаше желязна ръка! Де да имаше още като него!“

А в Прага по времето на чешката пролет един българоки полковник от Държавна сигурност ми каза: „Ах, как сега ни трябва другарят Сталин!“

Темата за Сталин е може би най-голямата тема на нашето време. Тя никак не се ограничава до живота и делото на този ужасно примитивен злодей, а се разпростира до цели човешки общества и навлиза дълбоко вътре в самите нас. Може би тя е съвременното издание на вечната тема за Злото, за Дявола.

Само няколко дни след смъртта на диктатора вълненията поне на повърхността стихнаха. Явно беше, че нищо не се е променило. Сталин си отиде, но сталинизмът оставаше непокътнат. Ако имаше промяна, тя беше твърде далече и може би твърде бавна. Сталин продължаваше да ни гледа от всяка стена с присвити очи, да ни преследва с присъствието си, да ни натрапва студения си дъх. На заседание един другар от района каза с предпазлив оптимизъм: „Другарят Сталин си отиде, но ние имаме другаря Лаврентий Павлович Берия.“

Това беше многозначително напомняне, защото наскоро името на Берия започна да се споменава редом с името на Маленков и Молотов.

Разказвали са ми след това любопитни епизоди, разиграли се в кръговете на Политбюро и Централния комитет на партията у нас, където разните ръководни другари били в недоумение на кой Господ да се кланят. С развитието на борбата в съветското Политбюро нашите назначени от Москва ръководители изпаднали в смешни положения, но инстинктът за самосъхранение плюс вродената им сервилност ги предпазваха от всякакво неблагоразумие. Всъщност онова, за което всеки малък или голям местен диктатор беше загрижен, бе да се запази статуквото, тоест да няма промени. Или ако се наложи да има промени, то те да станат така, че по същество нищо да не се промени. Още няколко години след март 1953 година ние щяхме да слушаме, че „нашата партия е сталинска партия“. Забележете факта, че до ден днешен в България няма публикувана нито една книга, в която да е отправен сериозен упрек срещу Сталин.

Leave a Comment