Колко ни липсва Елизабет Втора!

Автор: Надя Петрова

На 88 години, на колкото ще стане на 21 април, Елизабет Втора изглежда великолепно. Стара, симпатична баба с коси като снежна къделя. Умни очи, интелигентно излъчване. И да не беше кралица, пак щяхме да си кажем, че тази жена е живяла разумно и е победила в битките лудостта.

Бихте ли искали тя да ви е кралица?

Аз бих. Тук в България, не в Англия.

Защото всички искаме да имаме още един храм, който да да ни държи изправени. И срещу който да не посягаме. Ако катедралата на Сейнт Пол е любимо място за вярващите лондончани, то Бъкингамският дворец е храма на държавността. Той е Велика Британия, част от гордостта на поданиците, вярата в реда и порядъка. Защото, дявол да го вземе, този живот се нуждае от опори и ред, иначе всичко може да иде на кино. Ако живеем в държава без авторитети, то това не е държава. Ако нямаме церемонии, които ни обединяват, то не сме народ, а сбор от хора. Ако нямаме илюзията, че този, върху чиято глава е короната, не мисли за нас като за свои деца, то нямаме бъдеще.

Ето защо Великобритания, а и още 15 държави, включително Австралия и Канада, си имат кралица и тя е Елизабет Втора. Жената, която подарява на президенти и премиери своя снимка с принц Филип, в сребърна рамка. А този подарък е символ на семейството като друг миниатюрен и важен шаблон на реда и порядъка в света.

И ако обърнем поглед към себе си, ние, българите виждаме, че сме беден народ. Просто мизерия. Като тук въобще не става въпрос за доходи и заплати. Нашият пиедестал е пуст, нищо няма върху него. Ни президент, ни правителство, ни върховен съд, ни патриарх. Те съществуват, но са между нас, а не над нас. Нямаме институция, върху която да не сме направили грамада от камъни. Нашите върхове са в миналото, а настоящето ни е изпълнено с окопи, зад които стоят институциите.

Смъртта на един доблестен полицай в Лясковец, предизвика не скръбта и благодарността на живите, а масово търсене на вина. Дори и смъртта в името на българите, не ни отвори очите. Та ние не уважаваме дори и смъртта! Представям си как би реагирала Великобритания на случая в Лясковец. Разбира се, както трябва. Мъртвият полицай щеше да е герой и това щеше да е акцентът. Останалото – кой тактик е допуснал грешка, защо не е отнето оръжието на убиеца, когато е изтекло разрешителното, по каква причина лудият не е бил въдворен в лечебница … Тези въпроси нямаше да бъдат отминати, но щяха да са в сянката на смъртта на полицая, в сянката на саможертвата му. Защото смъртта е от най-високите авторитети и тя обединява всички живи. Вместо това …, е, видяхме какво се случи. „Искам да изкажа съболезнование на близките на Емил Шарков“ – така започваха изказванията на събеседниците, които си бяха направили труда да запомнят името на човека. Десет секунди за мъртвия, 30 минути за грешките. Великобритания също щеше приеме оставките на виновните, също щеше направи разбор на грешките, също щеше предприеме действия срещу психично болните и оръжията им. Но преди това щеше да издигне ореол около убития. Да да накара хората искрено да скърбят за преждевременната смърт на 42-годишния полицай, тъй като той го заслужава. Защото всеобщата скръб, както и всеобщото преклонение, обединяват хората. И ги правят повече човеци и по-малко тълпа.

Ето защо искам да съм поданик на кралица Елизабет Втора, Нейно величество. Не защото се нуждая от възрастна дама, пред която да се покланям. А защото самото ѝ съществуване охранява реда и порядъка в несигурния живот. Искам да има една институция, която е здравият стълб на държавата. И когато си свалям шапката при преминаването ѝ, да знам, че го правя, защото ми е хубаво да живея в тази страна с нейните глупави, смешни и велики церемонии.