18 юли: Той беше скиталец и кат дете прост

177 години от рождението на най-великия българин Васил Иванов Кунчев – Левски се навършват днес, 18 юли. Той промени историята на България и всъщност ни върна отново в историята, където бяхме обезличени като държава от дългото робство. Левски не доживя да види свободата, но знаеше, че е неизбежна, защото я пося. Заради неговия живот, смелост, дух и саможертва, днес не се срамуваме, че сме българи. Той ни носи на ръце.

Днес по бТВ негови роднини разказаха една слабо позната случка от живота на Апостола.

Преоблечен като заптие, той се озовал в родното Карлово. Турците обаче се усъмнили в него. И ето че на площада както вървял, срещнал майка си Гина. Не са малко свидетелствата за това колко дълбоко я обичал Левски. Гина веднага го познала и се втурнала към него. А той … Той я зашлевил пред погледите на турците. Нагрубил я, крещял ѝ – „ах, ти, майко на гяурин“. Дори заптиетата се намесели, за да защитят смаяната жена, вече напълно убедени, че този мъж не може да бъде българин, а още по-малко хаярсъзина Левски. Когато турците се разотишли, Левски вдигнал майка си на ръце и я отнесъл у дома. Там паднал на колене и отчаяно помолил Куна за прошка за това, че вдигнал ръка срещу най-скъпото, срещу майка си. Куна, разбира се, веднага му е простила. Но простил ли си е той, това няма как да знаем.

Из „Левски“ от Епопея на забравените на Иван Вазов   

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта – пиянство,

че равни сме всички в големия час –

той внасяше бодрост в народната свяст.

 

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

 

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше на дух, на огън.