Толкова мразехме Орешарски, че можем да го поздравим с любов

Автор: Надя Петрова

Не съм фен на Орешарски и дори ще си призная, че съм го сравнявала с елегантен вампир. Когато протестите бяха млади и силни, и когато той излизаше от задния изход, съм се чудела колко тапигьоз трябва да си, за да продължиш да управляваш страната при всичките сатанински карикатури, злобни плакати и бойни барабани. Да стоиш срещу милионите, които ти крещят „оставка“. Срещу преподавателите, студентите, лумпените и интелигентните. Срещу избухналия им талант да сътворяват къси като снаряд фрази. Дори и сайтът NOрешарски се появи. Чудех се, защо Орешарски стои още там? Защото иска да остане в историята като премиер? Защото трябва да уреди някакви сделки? Защото е длъжник някому? Но на кого. Или пък защото обича страната си.

Орешарски не можеше да бъде осмян, вицовете за него са толкова малко, че е срам за хумора на нацията. Можеше да бъде обесен като чучело, но не и подиграван. Поведението му бе толкова обрано, точно и технократско, че дори и когато се опитаха да го извадят от кожата му в бТВ с въпроса „Кой“, „Добре, а все пак, Кой“, „Кажете Кой“, той си остана като един владеещ се изкуствен интелект – съсредоточен, студен, психически устойчив, програмиран. Добре, но защо все пак остана най-отгоре цели 14 мъчителни месеца?

Този месец журналистите отново се опитаха да му счупят бронята и го попитаха: „Не се ли обидихте, когато Станишев оправда провала на БСП с правителството? Не ви ли унижи, когато той самият, Станишев, пожела да стане премиер?“ Но дори и тогава, въпреки, че дните до оставката на кабинета му можеха да се преброят, Пламен Орешарски отговори като сфинкс: „Поддържам много добри отношения с ръководствата на БСП и ДПС.“

И все пак днес, когато премиерът най-после подаде оставка, ми се появиха няколко отговора на въпроса защо чак сега и поради каква велика причина търпя.

За икономика няма да говорим – самата политическа несигурност взривява всичко и най-вече икономическата стабилност. Тази година със сигурност беше загубена подобряване на личните финанси на българите, за проектите и за инвестициите.

Но ако Орешарски бе подал оставка след избора на Пеевски, колко въпроси щяха да останат без отговор и в каква тъмнина щяхме още да бродим. Именно благодарение на устойчивостта на премиера истината се разплиташе всеки ден. Въпросът „кой“ си търсеше отговори. Отваряше врата след врата в този таен лабиринт, който политическата висша класа бе създала, за да си построи командния пулт на държавата. Първанов нямаше да създаде АБВ и да обясни на всички, че БСП е заложник на ДПС. БСП нямаше да си зададе въпроса „кой и защо“, а щеше да приеме действията на ръководството си като необходими за държавата. Читателите нямаше да разберат кои са медиите на Пеевски. И Вежди Рашидов нямаше да се ядоса и да изкрещи на Бойко Борисов: „Всички ли сме роби на един дебел, грозен… да му е..а пу….а майна!“ Радан Кънев нямаше да има шанса да го разпознаем като интелигентното и добронамерено лице на ДСБ. Станишев, колкото и политически-търговски да звучеше извинението му за възродителния процес пред избирателите на ДПС, нямаше да го изрече. Нямаше да видим истинските лица на депутатите, които се присъединиха към Бареков. А това, че научихме в какви имоти отмаря Пеевски, е най-малкото, което ни смути. По-важното е, че ни светна е кой командва прокуратурата и ДАНС.

Ранобудните студенти нямаше да чуят лекциите по гражданско достойнство, когато спяха в окупираните университети. Щяха да пораснат далеч по-бавно. Нямаше да разберем колко „надпартиен“ и „независим“ е Конституционният съд. Онова разплакано момиче нямаше да прегърне полицая и да го попита защо се случва всичко, а той нямаше да има шанса да разбере, че първо е човек, а после служител, и да я успокои.

Месеците на управление на Пламен Орешарски бяха откровения. Толкова истини разбрахме, и сред тях най-голямата: Държавата е тежко болна от зависимости. И не принадлежи на народа си, а на политиците. Парите на хората в КТБ са заложник на същата шайка.

Затова, мисля, че е редно да се извиним на премиера. Толкова го мразехме, че сега, поне за миг, можем да го поздравим с любов. Каквито и да са били мотивите му да стои на поста, замерян с яйца и домати, именно това, че не падна, ни разкри панорамата. Гледката е противна, но е истинска. А лечението започва едва тогава, когато има правилна ясни параметри на заболяването и точна диагноза.