Сънят на Всевишния в четвъртък вечер

Четвъртък вечер, лекция на художника Валери Стобски за медитацията и Новата епоха

Представете си зала в един хотел в Пловдив, зала за около 100-150 човека. Почти всички места са заети с хора на всякаква възраст в четвъртък вечер. Ще има лекция за Новата епоха и медитацията. Всички чакат и тихо си говорят. Аз закъснявам, защото в това време пред залата Стефчо Автографа иска да ме светне кога ще е точно концерта на някой си, а междувременно се сеща за друга знаменитост, плесва се по челото и т.н. Не знам как се е озовал на това място, тук няма звезди, но Стефчо се развива, все пак, пък и му трябват нови автографи.

Лектор е Валери Стобски. Веднъж, но много отдавна, ми разказваше как е изтичал не помня точно колко, но над 1200 км в Ню Йорк на ултрамаратон. Кажи-речи оттогава не съм го виждала.

Исках да записвам най-интересното от лекцията, дори си извадих тетрадка и химикал (да сваляш запис е мъчителна работа), но когато дойде края след час и половина видях, че не съм записала нищо. Ако бях, щях с по-голяма достоверност да разкажа за какво говори той (ако въобще може да се разкаже). А сега ще импровизирам.

Първо, да ви опиша Валери. Той е на абсолютно неопределима възраст. В първия момент изглежда около 30-годишен. После отива до към 35, не повече от 40, след това се заковава пак на 30. Доста слаб, среден на ръст, с артистични ръце. Впрочем,

той е художник. Има и едно чувство за хумор, за което ако кажа „невероятно“, значи нищо да не кажа. Добре, фино чувство за хумор, когато описва своите и реакциите на други хора. Направо ги изиграва.

Всевишният. С него започна лекцията, в която често лекторът задаваше въпроси на слушателите. Всевишният е всичко и нищо. Всяко листо, всеки човек, всяка мравка, камък, свещ, стол, планета – са Той. Той е безкрайно проявление във всичко познато и непознато. А ние живеем в неговия сън. Но, ако Го търсим постоянно, ако сме искрени, ако не спираме дори и в собствените си сънища да Му вярваме, ще излезем от мъглата на Неговия сън и ще отидем при Него. И ще станем безсмъртни.

Когато Валери започнал да го търси, сигурно е бил ученик. Молил се, молил се, молил се. А, да. Започнал с „Отче наш“. Но много трудно научил тази молитва – часове му трябвали. Дори му дошла до гуша. Но продължил. И когато я запаметил и казал отначало да край, му просветнало. Бил станал друг човек. Молил се, молил се и накрая чул вътрешния си глас, който най-после му обърнал внимание. „Искаш просветление? Добре тогава. Раздай на хората всичко, което имаш. „И аз раздадох музикалната уредба, която ми беше скъпа. Раздадох книгите. Попитах го: „Не може ли да си оставя Достоевски. А? Само Достоевски?“ „Не“, отговорил гласа. „Всичко отиде, продължи Валери. Останах в голата стая само с едно дървено легло.  Дори и храната си раздавах, защото той ме караше. Помня, бях купил банани. Не бях ял от много време и си купих доста банани. Вървя по улицата и той ми казва: Дай всичките банани на тази жена. Ще ѝ дам два – му отговорих. Нека са два, моля! Не, всички, заповядал гласът. И Валери, нали бил обещал да слуша и изпълнява, дал всичките банани на някаква жена на улицата.

Същината на този разказ беше, че човек има много гласове в себе си, но всички те идват от ума, който е силно егоцентричен. „Да кажем, вие сте добър човек, даде пример Валери. Искате да правите добро. Виждате, че съседът ви е беден и мизерства, а вие сте си окей с парите във възглавницата. И си казвате: Ще отида и ще му дам 100 лева. Да, така ще направя. Но друг глас веднага се обажда: А, бе, ти луд ли си? От какъв зор ще му даваш на този 100 лева. Ако искате да излезете от влиянието на ума, тогава най-добре ще е да дадете на съседа 200 лева“, посочи верният път Валери.

(Вратата в залата не беше в ред. Навън духаше вятър и тя често се отваряше. Първият път, когато Валери отиде да я затвори, кимна към нея и каза: Моля, заповядайте!“ И посочи с ръце пътя към столовете. „Беше дух“, поясни на публиката. Естествено, че се шегуваше. Впрочем, много често, доста често лекторът будеше настойчивия въпрос на седящите дали е нормален. Дали не е най-добре да си тръгнат, докато е време? На какво чудо са попаднали в четвъртък вечер, 21 март? Но, в следващия момент Валери казваше нещо толкова мъдро и толкова откровено, че публиката пак залепваше за стола. Един свещеник, незнайно как озовал се на лекцията, бе сред първите, които напуснаха.)

После лекторът показа упражнение за медитация. Преди това обясни сериозно, че когато човек сяда, за да върши тази работа, трябва да не мисли. Това е основното – да не мисли. Да не си казва: Какво да сготвя днес?… Трябва непременно да платя сметката за еди какво си… Какво искаше да ми каже шефа, когато ми каза?… Най-добре е да гледа пламъка на свещта и да съсредоточи дъха си в духовното сърце. То е точно по средата на гърдите. Там е хилядолистният лотос.

„Днес, преди да медитирам, сложих на котлона …. Казах си: „Ще медитирам малко, няма опасност. Когато приключих, всичко беше изгоряло. Сложих втора манджа и пак седнах да медитирам. За малко. Когато приключих, над котлона се виеше дим. И си казах: Айде пак леща ще ям. Но този път ще я гледам“. Така Валери даде пример как трябва да се медитира. Как цялото внимание трябва да е там, където трябва.

Не се наемам да опиша дълбоките и красиви думи, с които той говори за Всевишния, за своя учител Шри Чинмой, за нашия сън. За нашия сън, пълен с нещастия и щастия. Затова преразказвам само това, което беше лесно да се опише.

После се опитах да намеря снимка на Валери в Гугъл. Излязоха бегачи и победители на маратони, но той се беше скрил. Потърсих го като художник с пълното му име Валери Стобски и се появи информация за благотворителен търг на картини, организиран от пловдивския галерист Димитър Инджов в края на 2011 г. Там прочетох, че Валери Стобски е единственият ученик на големия художник Генко Генков. Генков смятал, че Валери е прероденият Ван Гог, пишеше в текста. Затова, използвам тази снимка от търга за илюстрация. Друга нямаше.