– Умирам от студ, дъще – изричал едва щом в стаята влизала някоя от снахите.
– Какъв студ, бе старче, посред лято? – зяпвала едната. Хвърляла отгоре му одеяло и излизала. Не се сещала дори чаша с вода да му налее.
На другия ден било ред на другата снаха да го наглежда.
– Умирам от студ, дъще – рекъл и на нея дядото.
– Студ? Шегуваш ли се, в тая жега! – казала, но все пак ѝ дожаляло и запалила печката.
И това се повтаряло всеки ден. Двете все по-рядко влизали при стареца, защото печката постоянно била запалена.
Не разбирали как може винаги да му е студено. Сигурно смъртта вече чукала на прага.
Дядото имал още една снаха, но другите нарочно не я викали от страх да не остави къщата на нея. Само че тя била много привързана към дядото. Един ден не се стърпяла и решила да го посети, въпреки забраните на другите снахи. Щом влязла в стаята му, замалко да се задуши от горещия въздух.
– Умирам от студ, дъще – едва изрекъл старецът щом я видял.
Сърцето на снахата се свило от мъка. Веднага изгасила печката, отворила прозореца да влезе свеж въздух, обърсала потта от челото му, намокрила лицето му, наляла вода и му дала да пие. После се сгушила до него на леглото, прегърнала го и заплакала.
– Благодаря ти, че ме стопли, дъще! – усмихнал се дядото.
