Петър Инджов: Фермерът, който отглежда ориз, по-вкусен от печено пиле

Човекът от Раковски плаща на „Напоителни системи“ двойно. Заснел е видео с кражба на поливна вода

На 19 октомври 2018 г. Петър Инджов от Раковски е прибрал една трета от оризовите си полета. Два верижни комбайна жънат чудесната реколта в чалтика, която е толкова обилна, че растенията са полегнали от тежестта на зърното. Петър и съпругата му Ани са домакини на репортерите в „Деня на отворени врати“ на ДФ „Земеделие“ в Пловдив и най-гостоприемно са отделили време в разгара на жътвата, за да отговорят на въпроси. Първо в кабинета на фермера, после на полето. Земеделската история на семейството изглежда щастлива до момента, в който разговорът не стигна до въпроса за поливната вода. Точно по тази тема Петър Инджов изведнъж стана изключително сериозен. Но преди това:

Г-н Инджов е дипломиран инженер-агроном, който по стечение на обстоятелствата след дипломирането си станал учител. След 7 години в тази професия, той решил да се заеме със земеделие, още повече, че вече имал собствена наследствена земя от 20 декара.

„С течение на времето 20-те декара станаха 10 хиляди – собствени и наети. Отглеждал съм пшеница, ечемик, леща, памук, люцерна … и продължавам да ги отглеждам“, разказа той.  Занимавал се е с картофи и билки, и „въобще с всичко, което може да даде доход“. Най-много площ в стопанството заема оризът – 5 хиляди декара. В земеделието всяка култура може да стане рискова, ако природата реши така. Тази година например хиляда декара с леща изгнили заради прекомерната влага. За сметка на това оризът станал много добър.

Част от оризовата реколта ще отиде за износ към Турция, друга част ще остане тук. Тук-тук, ама никой няма да може я открие, защото купувачите на арпа смесват българския ориз с внесения от Мианмар, Индия, Азербайджан. Затова малцина са тези, които знаят истинския вкус на българския ориз, макар че той не е съвсем български, защото се засяват предимно италиански и турски сортове. Но пък оризът расте на родните чалтици, създадени в миналия век.

Колко е вкусен българският ориз може да се разбере от една истинска история, която Петър Инджов разказа. Веднъж се събрал с приятели на вечеря. Бил донесъл ориз от своите ниви, а домакинът гътнал набързо пиле. Когато оризът с петела се зачервили в тавата, всички се събрали около нея и подхванали разговор. По някое време – какво да видят: оризът изяден до последното зърно, мръвката стои недокосната. „Толкова е вкусен нашият ориз“, обобщи с широка усмивка Петър Инджов.

По негови сметки българската оризова реколта може напълно да задоволи потреблението в страната. „Произвеждаме дори два-три пъти повече, отколкото се потребява“ твърди човекът от Раковски. И прави сметка: В България има към 100 хил. дка ориз при среден добив от 700 кг. Българинът консумира годишно 5 кг. Нашето производство е предостатъчно за страната, но търговците внасят големи количества, а родните оризари трябва да изнасят. Оризопроизводителите не се оплакват от експорта, защото той обичайно е на по-високи цени от изкупните у нас.

Тази година добивите от ориз може на места да достигнат 1500 кг/дка, но обичайно са под 1000. Изкупната цена на арпата е в широкия диапазон от 0,30 до 1 лев.

Оризопроизводството не ползва никакви, ама никакви привилегии, продължава фермерът. Тези, които отглеждат житната култура, получават плащане на площ като всички, за разлика от гърците. При тях субсидията на декар е 135 евро, твърди Инджов. Затова те си позволяват да продават за 300 лева за тон. На каква цена да продаваме ориза ние, пита домакинът. Веднъж на десет години държавата отпуска de minimis на бранша. Поливната вода уж е на преференциални цени за ориза, но при отглеждането му отиват толкова големи количества /2400 кубика/, че по сметки на Инджов разходите само за вода са по 70 лева на декар.

И тук вече темата за „Напоителни системи“ нямаше къде да избяга.

От две години Петър Инджов е взел под наем от община Раковски три малки язовира с общ обем от 3 млн. кубика вода. Направил го е, за да може да си гарантира основната дейност – оризопроизводството. В години на суша браншът е обречен на провал, което се е случвало.

За трите язовира Инджов плаща наем на общината, а също така влага средства за поддръжката им. Когато обаче язовирите се напълнят – според фермера от естествен водосбор – държавното дружество „Напоителни системи“ калкулира събраната вода и иска от оризопроизводителя да я заплати. След това, когато Петър Инджов я ползва за оризищата, фирмата монополист отново го таксува. Общо 10 земеделеца поливат от трите язовира и всеки един от тях си плаща – но не на наемателя на водоемите, а на „Напоителни системи“.

На 31 май тази година Инджов е направил видеозапис на едно собствено разследване. Тъй като от „Напоителни системи“ са му казали, че му подават вода за язовирите, а те едва-едва се пълнили, той се качил до водоема, откъдето трябвало да дойде водата. И видял, че някой е направил бент и я отбива. „Видях кражба, ядосах се и снимах.“

При среща с изпълнителния директор на държавната фирма, Инджов е настоял „Напоителни“ да не захранва трите общински язовира с вода от язовири на дружеството и, разбира се, да не го карат да плаща. Но получил отказ. Затова ситуацията по думите му е такава, че той плаща два пъти поливната вода – веднъж като ползвател на общинските водоеми, и втори път – като оризопроизводител. В същото време, въпреки кривата схема той не се отказва от малките язовири, защото иска да спокоен, че когато дойде време да залее оризищата с вода, ще разполага с този важен ресурс.

Когато обаче попитахме Петър Инджов водата /дъждът/ ли е най-важна за земеделеца, той не се съгласи. „Най-важна е земята. Тя е най-ценния ресурс, защото познавам фермери, които са останали без земя, а без нея нищо не може да се произведе.“

Петър Инджов е участвал сполучливо с два проекта по мерки на ПРСР от предишния програмен период. Така е закупил два трактора и един челен товарач. Двата комбайна и сушилнята са семейна инвестиция.